Читать «Обладаване» онлайн - страница 297

и хванал треска, докато били на път.

Гласчето му се чува пресекливо:

плетял, твърди, невехнещи венчета

от маргаритки — ала тя все плаче,

все безутешна, и навред си носи

къдрица от косата му, отрязана

от леденото мраморно челце.

Жадува тя ръката му да пипне,

да го целуне, да се увери,

че той е там, не е изгубен в мрак и хаос.

Виж, казвам го, защото… Да, защото…

Така де, казвам го, защото трябва

да обясня как ние, що говорим

с тез духове, изкопчваме от тях

капризните им знаци, придружени

сегиз-тогиз с докосване и образ

или с неземен звук, посредством — как

да кажа — своите собствени прояви,

които натъкмяваме, за да

покажем ясно тази тяхна Истина.

Понявга Гостите дрънчат с камбанки,

танцуват светлинки, ръце небесни

докосват смъртна плът. Или се движат

кристални чаши, дъхави венци,

и тракат с щипци океански раци.

Понявга Силата мълчи сковано.

Но в тези празни дни, когато болка

плътта ми вкоравява в тишината,

а пък дошлите мъкнат свойта грижа,

горчива скръб, тревога, недоверие,

аз, по съвет на духовете, имам

как да помогна, да импровизирам

подобен наглед, да заместя тайните,

та мъката да утеша, да сблъскам

неверниците с явни доказателства.

Че бели ръкавици или нишки

от паяжина също тъй се движат

и сепват, като дланите без тяло;

по тънка нишка коледни венци

от полилея падат. А каквото

едничък медиум умее, скъпа,

туй двама до безкрай ще подобрят.

Ти като феичка си тънка, мила,

ей тъй минаваш между паравани.

И с ръкавички ярешки ще пипнеш

игриво коленете на скептика,

ще вейнеш роклята, а по брадата

ще пръснеш благовоние, нали?

Какво приказваш ти? Не щеш да лъжеш?

Ще си припомниш може би каква си,

а и каква бе: хубавко слугинче,

чиято господарка не харесваше

как замечтано взираш се в сина й.

Кой ти помогна, кой ти даде дом

и неговата същност — хляб и дрехи,

и кой откри в теб невидени дарби,

и кой насочи твойта замечтаност

към полза и духовна, и парична?

Признателна ли си? Добре. Тогава

да влезе с признателността доверие!

Тез дребни хитрини — те са изкуство,

що има проста и висока форма —

жените знаят туй, които в кукли

от восък влагат страст и сръчност, дето

мъжът, с широката душа, ще спастри

за мраморните ангели; които

възглавнички отрупват със цветя,

а те върху платно ще смаят всеки

в палата или в градската галерия.

За теб е тоя мизансцен лъжа.

За мен — изкусност и дори изкуство,

и приказка, която крие истина —

така е даже в най-добрата книга.

Нали изкуствата си имат средства —

каденца, темпер, камък. Бди в боите

Вечната Майка, в идеална форма

(пък ако ще да е била модел

не тъй достойна, да речем, мома).

А през езика славните поети

поддържат идеала: Беатриче

е с нас, макар че Данте е изтлял.

И пак така, през тая бедна плът,

със стон и пот, с призляване и вопли

на зверове, възвишените духове

показват се на тия, дето чакат.

През тая плът подтикват сръчността,

която пали фосфор, сплита възли

и рязко вдига стола от килима.

Плетат си духовете плът и дреха

от въздух и от моя спарен дъх,

чиято топлина сега ти давам

с целувка. Но пък ако те не дойдат,

то ние с теб ще ги онагледим

с изкусни пръсти, с тоя същи дъх,

надигащ тежкия воал от плът…