Читать «Обладаване» онлайн - страница 275

Днес вдигнахме накрак съседите. Смачкал в ръка шапката и гордостта си, баща ми похлопа от врата на врата, за да пита дали не знаят нещо за нея, но навсякъде получи отрицателен отговор, макар да се разбра, че сутринта е била в църквата. Селяните излязоха и отново претърсиха полята и пътищата. Баща ми отиде при кюрето. Не обича да говори с него, защото кюрето е необразован човек и поставя и себе си, и баща ми в неудобно положение. Знае, че е длъжен да обори религиозните възгледи на баща ми, които сигурно смята за съвършено нерелигиозни, ала не смее, защото ще изгуби не само спора, а и уважението на съседите, ако се разчуе, че се е разправял с господин Дьо Керсоз, пък било то в името на безсмъртната му душа.

— Сигурен съм, че добрият ни Господ се грижи за нея — казал той.

— Виждали ли сте я, отче? — настоял баща ми.

— Видях я в църквата тази сутрин — бил отговорът.

Според баща ми кюрето може да знае къде е. Защото не предложил да участва в търсенето, както определено би постъпил, ако не му е спокойно на душата, нали? От друга страна, кюрето е глупав дебелак без капка въображение, затиснат под тлъстината си, и може просто да е решил, че младите и чевръстите ще се справят и без него.

— Откъде може кюрето да знае нещо? — учудих се аз.

— Може да го е помолила за помощ — отвърна баща ми.

Не мога да си представя някой да моли кюрето за помощ, особено при такива обстоятелства. Той е чревоугодник с облещени очи и жабешка уста.

— Знам, че се отбива в женския манастир „Света Ана“ по пътя за Кемперле — обясни баща ми, — където епископът дава средства да се грижат за прокудени и паднали жени.

— Не може да я е изпратил там! Какво злочесто място…

Една приятелка на сестрата на Яник, казваше се Мал, роди там, след като родителите й я изгониха и никой не призна детето й, защото според хорските приказки никой не знаел със сигурност чие е. Мал твърдеше, че монахините я щипели и я карали да се покае, като търка нечистотии и пренася всевъзможни гадости веднага след като родила. Казваше също, че детето й умряло. Постъпи като прислужница при съпругата на някакъв бакалин в Кемпер, която безмилостно я налагала, и не след дълго и тя се спомина.

— Може Кристабел да е поискала да отиде — упорстваше баща ми.

— Защо ще иска подобно нещо?

— Защо прави всичко останало? Къде е? Къде ли не я търсихме! А и морето не е изхвърляло удавници.

Предложих да питаме монахините. Утре ще отиде с двуколката до манастира.

Сърцето ми се къса. Страхувам се за нея, но и ме обзема гняв, както и съжаление за баща ми — добър човек, върху чиито плещи легнаха толкова тревоги, такова тегло от скръб и срам. Защото вече всички знаем, освен ако не я е сполетяла злополука, че братовчедка ми избяга от подслона, който й предложихме. Или може да допускат, че сме я изгонили — също позор, защото никога не бихме сторили подобно нещо.