Читать «Обладаване» онлайн - страница 274
Антония Сюзън Байът
Не мога да спя. Затова ще се възползвам от дара, който тя ми даде, и ще
От два дни я търсим. Вчера сутринта излезе до църквата, която все по-често навестява през последните седмици. Оказа се, че селяните са я виждали — стояла дълго и разглеждала разказа за живота и смъртта на Пресветата дева, изваян в основата на Разпятието, а понякога се опирала на камъка, за да си поеме дъх, и прокарвала пръст по дребните фигури като „слепец“ по думите на един или „каменоделец“ по думите на друг. Оставаше в църквата часове наред, потънала в молитви или мълчание — знаехме го и ние, и всички останали, и при нас в имението, и селяните, — покрила глава с черния си шал и свила ръце в скута си. Вчера също са я видели да влиза както обикновено. Никой не я е видял да излиза, но явно го е сторила.
Започнахме да я търсим едва за вечеря. Год влезе в стаята на баща ми и съобщи:
— Да вземем да запретнем двуколката, господине, защото младата жена я няма, а времето й е наближило.
В съзнанието ни веднага изплуваха зловещи картини, как братовчедка ми е паднала и се мъчи, може би в някоя канавка, на полето или в обор. Излязохме с двуколката и обиколихме всички пътища между каменните зидове, надничахме в дерета и самотни колиби, от време на време я викахме, но не особено често, защото ни беше срам — заради нас самите, защото я бяхме изгубили, и заради нея, защото се беше залутала в такова състояние. Беше ужасно преживяване за всички, сигурна съм — за мен определено бе чудовищно. Всяка педя беше мъчение — струва ми се, че несигурността е по-болезнена от всяко друго чувство, защото едновременно пришпорва, разочарова и парализира, така че продължавахме напред с нарастващо напрежение, от което ту се задушавахме, ту щяхме да се пръснем. Всяко по-едро тъмно петно — дрипа в прещипа или изоставено буре, проядено от червеи, ни вдъхваше ужасен страх и надежда. Качихме се до параклиса на Богородица и надникнахме през зиналата паст на долмена, но не видяхме нищо. Обикаляхме, докато мръкна, и накрая баща ми промълви:
— Да пази Господ, дано не е паднала от скалите!
— Може да е при някого в селото — утеших го аз.
— Щяха да ми кажат. Щяха да изпратят някой да ме извика.
Решихме да претърсим брега и навързахме големи факли, както когато морето изхвърли някоя лодка и трябва да приберем останките или оцелелите. Яник накладе огън и двамата с баща ми хукнахме от пещера на пещера, като я викахме и размахвахме факлите. Веднъж ми се счу плач, но се оказа само гнездото на обезпокоена чайка. Не се отказвахме — без храна, без миг почивка и на лунна светлина чак до след полунощ, когато баща ми каза, че трябва да се прибираме; може да са дошли новини, докато ни е нямало. Не вярвам, възразих аз, защото щяха да изпратят някой да ни намери, но баща ми каза, че в къщата има прекалено малко хора, за да се грижат за болна жена и да пратят някой да ни търси толкова далеч. Затова се прибрахме, донякъде обнадеждени, но не заварихме никого, само Год, която беше и гадателка и по дима от огъня ни каза, че няма да научим нищо до следващия ден.
