Читать «Обладаване» онлайн - страница 215

На този бряг могат да се намерят кръгли камъни от всякакви скали — черен базалт, разноцветен гранит, пясъчник и кварц. Тя се прехласна и напълни кошницата за пикник с тежко гнездо гюлета — саждивочерни, сернистозлатни, тебеширеносиви, които под вода разкриваха пъстри жилки от съвършено чисто и прозрачно розово.

— Ще ги занеса вкъщи, за да подпирам вратите и да притискам листовете на голямото ми произведение, голямо най-вече с обема си хартия.

— А дотогава ще ги нося вместо теб.

— Мога и трябва сама да нося бремето си.

— Не е така, поне докато съм тук.

— Няма да си тук задълго. Нито аз.

— Да не мислим за времето.

— Стигнахме до Фаустовото „Не може повече“. Шепнем на всеки миг: „Постой! Ти тъй си хубав!“, но ако не бъдем прокълнати на мига, „звездите бързат, времето тече, часовникът дванайсет ще удари“. Ала все още можем да тъжим за всяка отминаваща минута.

— Ще се изтощим.

— Не е ли това чудесно състояние, в което да намерим своя край? Дори нищо друго да не го мъчи, човек може да умре само от крайно изтощение да върши непрекъснато едно и също.

— Никога няма да се изморя… от теб, от това…

— За щастие умората е част от човешката природа. Затова е най-добре да заговорничим с неизбежното. Да си играем с него.

Та щом не можем слънцето да спрем,да го пришпорим, колкото си щем.

Този поет ми е по душа — каза тя. — Макар че не го обичам колкото Джордж Хърбърт. Или Рандолф Хенри Аш.

16

Приказната Мелюзина

Пролог

Какво бе приказната Мелюзина?

Твърдят: среднощ до кулата на замъка

чер въздухът се дипли край крилата

на змей грамаден, с люспеста опашка

зашибал раздвоеното небе

през облаците, черни като сажди;

навремени пронизващ писък яха,

понесъл загуба и болка, вятъра,

завихря се в плача му и заглъхва.

Твърдят: при лузинянските князе

на смъртното им ложе иде твар,

половин змия сребриста, половин

жалееща кралица с плътно було.

Те с кръстен знак се помиряват с Царя

небесен, тя се стапя с вик на болка,

че не търпяла Името, навеки

лишена от надежда за спасение.

Разправя дойката, че в тая кула

невинните деца в прегръдка спели,

сърцата и телата си да топлят.

Нежна ръка отгръщала среднощ

завесата и вдигала ги спящи,

да сучат те от майчината гръд,

като в съня им и сред тишината