Читать «Обладаване» онлайн - страница 215
Антония Сюзън Байът
На този бряг могат да се намерят кръгли камъни от всякакви скали — черен базалт, разноцветен гранит, пясъчник и кварц. Тя се прехласна и напълни кошницата за пикник с тежко гнездо гюлета — саждивочерни, сернистозлатни, тебеширеносиви, които под вода разкриваха пъстри жилки от съвършено чисто и прозрачно розово.
— Ще ги занеса вкъщи, за да подпирам вратите и да притискам листовете на голямото ми произведение, голямо най-вече с обема си хартия.
— А дотогава ще ги нося вместо теб.
— Мога и трябва сама да нося бремето си.
— Не е така, поне докато съм тук.
— Няма да си тук задълго. Нито аз.
— Да не мислим за времето.
— Стигнахме до Фаустовото „Не може повече“. Шепнем на всеки миг: „Постой! Ти тъй си хубав!“, но ако не бъдем прокълнати на мига, „звездите бързат, времето тече, часовникът дванайсет ще удари“. Ала все още можем да тъжим за всяка отминаваща минута.
— Ще се изтощим.
— Не е ли това чудесно състояние, в което да намерим своя край? Дори нищо друго да не го мъчи, човек може да умре само от крайно изтощение да върши непрекъснато едно и също.
— Никога няма да се изморя… от теб, от това…
— За щастие умората е част от човешката природа. Затова е най-добре да заговорничим с неизбежното. Да си играем с него.
Този поет ми е по душа — каза тя. — Макар че не го обичам колкото Джордж Хърбърт. Или Рандолф Хенри Аш.
16
Приказната Мелюзина
Пролог
Какво бе приказната Мелюзина?
Твърдят: среднощ до кулата на замъка
чер въздухът се дипли край крилата
на змей грамаден, с люспеста опашка
зашибал раздвоеното небе
през облаците, черни като сажди;
навремени пронизващ писък яха,
понесъл загуба и болка, вятъра,
завихря се в плача му и заглъхва.
Твърдят: при лузинянските князе
на смъртното им ложе иде твар,
половин змия сребриста, половин
жалееща кралица с плътно було.
Те с кръстен знак се помиряват с Царя
небесен, тя се стапя с вик на болка,
че не търпяла Името, навеки
лишена от надежда за спасение.
Разправя дойката, че в тая кула
невинните деца в прегръдка спели,
сърцата и телата си да топлят.
Нежна ръка отгръщала среднощ
завесата и вдигала ги спящи,
да сучат те от майчината гръд,
като в съня им и сред тишината