Читать «Обладаване» онлайн - страница 214

* * *

Когато всичко свърши и времето им изтече, той си спомняше най-ясно деня, който прекараха на някакво място, наречено Страшилището — избраха го заради името. Тя се бе прехласнала по безкомпромисните северняшки думи, които колекционираха като скъпоценни камъни или бодливи морски същества. Селото Ъгълбарнъби — Хугелбардов имот, Джагарова могила, Войска пустош. В малките си бележници беше записвала имената на Момите — побитите камъни, които бяха виждали в мочурищата. Дебелата Бет, Каменната Нан, Сис Плюнката.

— Човек лесно може да разкаже страшна история за Сис Плюнката и да спечели няколко лъскави гвинеи — каза тя.

Беше поредният щастлив ден в синьо и златно, ден, който го подсети за зората на сътворението. Бяха прекосили летните поляни и по тесни пътеки се бяха озовали между високи плетове от гъсти шипкови храсти с изящно втъкани кремави орлови нокти — като гоблен от Райската градина, каза тя, — така ефирно и сладостно благоуханни, че го подсетиха за небесните палати на Сведенборг, където цветята говорели собствен език, а цветовете и ароматът им били изразните средства на речта им. Спуснаха се по пътя от воденицата към закътания залив и уханието се смени с острия мирис на сол и на свеж вятър от Северно море с неговата солена пяна, премятащи се очертания на риби и реещи се водорасли, понесени към северните ледове. Приливът беше започнал и трябваше да пристъпват плътно прилепени под надвисналата скала. Наблюдаваше пъргавата й уверена крачка. Бе разперила ръце над главата си, силните й дребни пръсти се вкопчваха във всяка пукнатина и издатина, малките й боти напипваха сигурна опора по хлъзгавия перваз под краката й. Скалата бе особена шиста с цвят на пушечен метал, излющена и прорязана от струпеи, мътна и без блясък освен там, където отгоре капеше и се просмукваше вода, ръждива от пръстта. Слоевете сив камък бяха изпъстрени с равномерно раздиплените кръгове на колониите амонити, вдълбали спиралите си в самата скала — едновременно вкаменени форми на живот и живи форми в камъка. Блесналата й светла глава с навитите на венец плитки сякаш повтаряше същия мотив. Сивата й рокля с подивелия вятър в полите й почти се сливаше със сивата скала. А по всички многобройни тесни ръбове, във всички процепи и пръснати пукнатини забързано се щураха стотици дребни паякообразни същества, обагрени в наситено червено. Цинобърът изпъкваше още по-ярко върху синкавосивата скала. Приличаха на тънки нишки кръв, на паяжина от премигващ пламък. Зърна белите й ръце като звезди върху сивия камък, а през тях и покрай тях пробягваха червените създания.

Най-силно впечатление му направи мястото, където се стесняваше талията й, точно преди бухналите поли на роклята. Припомни си познатата й голота, ръцете си, обхванали това стесняващо се тяло. За миг я зърна като пясъчен часовник, като съд с време, уловено в нея като струйка пясък, камък, прашинка живот, неща, които вече са живели и ще живеят. Тя бе съдът с неговото време, тя съдържаше миналото и бъдещето му, сега пристегнати с такова ожесточение и такава нежност в тази малка окръжност. Припомни си чудат езиков факт — на италиански талия е vita, живот — и реши, че сигурно е свързано с пъпа, с мястото, откъдето отплава самостоятелният ни живот, с пъпната връв, която според горкия Филип Гос неминуемо е била създадена от Господ за Адам като митичен знак за вечното съществуване на миналото и бъдещето във всяко настояще. Замисли се и за феята Мелюзина, жена jusquau nombril, sino alia vita, usque ad umbilicum, жена до пъпа. „Това е моят център, каза си той, тук, на това място, в този миг, вътре в нея, в теснината, където желанието ми достига своя край.“