Читать «Обладаване» онлайн - страница 216
Антония Сюзън Байът
се сливали горещи сълзи с млякото,
та смесвали в устите сол и сладост,
и те усмихнати през плач се будели,
с надежда и със страх нов сън да чакат.
Тъй, казва дойката, порасли здрави.
Лети над тихото ни кътче Тайна.
Слухът ни чува как реве по вятъра,
гледецът вижда как водовъртежи
завихря в дълбините — тъй дете
върти известно време пумпал, после
го пуска отегчено. По стените
личат следите от незрими зъби.
Дочуваме под горската настилка
как сплита тя живота и смъртта
на корените, вътъци и вейки,
въздишащи под слънцето корони,
менливо люшнати от плам към тлен.
Пресичат Сили дребния ни път.
Под ледовете китът пуска мляко.
Протичат електрически потоци
между очи и полюси, послания
отвъд, през и оттатък съществото ни.
С крак мидата се вкопчва, а вълните
натрупват пясък, черепи, черупки,
от раковини люспи, кварц и кремък,
варовик, креда и от тях извайват
мамутски бряг и дюни — динозаври,
и пак безстрастно пръсват ги на прах.
* * *
Във свойта древна хроника е писал
Жан от Арас (та своя княз да радва
и образова): „Цар Давид ни учи,
че пропасти са Божиите присъди,
без дъно и стени, и там душата
се гъне из пространство без основа,
обхванало отвред ума, безсилен
да го схване“. И съветва Жан
човешката душа да не опъва
разсъдъка, където той не стига.
Разумният човек, твърди отецът,
ще види: Аристотел бил е прав,
твърдейки с вяра, че светът съдържа
и зрими, и незрими същества
едно до друго. Той цитира Павел,
че първите Незрими на света
съзрели на Създателя си силата,
от питащия ум човешки скрита,
освен тук-там из книгите, написани
от мъдрите за онзи, що се лута.
Във въздуха, твърди монахът смел,
летят безброй за нас незнайни твари,
могъщи в нестабилния си свят,
пресичат пътя ни сегиз-тогиз,
като например феите орисници,
които според Парацелз са ангели,
ни прокълнати, ни благословени,
захвърлени навек между земята
и хлопналата златна двер небесна…
Не са добри, затуй не са спасени,
въздушни духове, не са и зли
по намерения, непостоянни просто.
Небесните закони през земята
протичат като полюси, обръщат
те глобуса по негова повеля,
завързват (инак казано) простора
с морята, с цялата подвижна маса,
в ефирни мрежи, здраво уловили
материята, вън от тях умът
намира само ужас, отчаяние,
илюзии.
Какво са те, обсебили
съня, страстта сломили, нас отвели
от здравата основа на нещата?
Сестри на ужаса или небесни
кралици, от предела на духа
низвергнати до нашата фантазия?
Божиите ангели в сребро и злато
обхождат царства, тронове, страни,
достойнства, сили, бързи като мисъл
между желанието и постъпката.
Кои са тия, дето бродят скрито,
със страсти, яхнали въздушни урви
ей тъй, преди да литнат пак
заради тръпката във тая зев
между челото на навъсен облак
и чистия океан — опал небесен?
Чиито меки пръсти не помръдват
веригите — причини и закони —
скрепили суша и море, лед с огън,
плътта с кръвта, и всичко туй — със времето?
Когато легнал Ерос до Психея,
й рекли злите й сестри, че с изгрева
ще стане той чудовищна змия.
И тя в простъпка вдигнала свещта
над ложето, но восъкът покапал
по любовта в човешко дивно тяло,
що в пламнал гняв избягало от там.
Но Силата щом вземе женска форма,