Читать «Обладаване» онлайн - страница 213

— Поетичен, но неутешителен възглед.

— И двамата знаем, че добрата поезия е неутешителна. Искам да те прегърна, това е нашата нощ, нашата първа нощ, затова е най-близо до безкрая.

Почувства твърдото й влажно лице на рамото си и си представи живия й череп, живите й кости, захранвани от влакна и тънки тръбички синя кръв и недостъпни мисли, които се лееха в потайните й кухини.

— С мен си в сигурни ръце.

— Точно с теб не съм в сигурни ръце. Но нямам никакво желание да бъда другаде.

* * *

На сутринта, докато се миеше, откри по бедрата си следи от кръв. Беше решил, че тя не познава края, и сега виждаше древно доказателство. Стоеше с гъбата в ръка и озадачено размишляваше за нея. Такива деликатни умения, такъв осведомен копнеж… и въпреки това бе девствена. Съществуваха различни възможности, най-очевидната от които му се струваше леко отблъскваща — и същевременно интригуваща, щом твърдо си наложи да се замисли. Не можеше да я попита. Каквото и да било предположение или проява на любопитство означаваше да я загуби. Веднага, на мига. Знаеше го, без дори да се замисля. Беше като забраната на Мелюзина и за разлика от злочестия Раймонден никакво повествование не го обричаше да прояви недискретно любопитство. Обичаше да знае всичко, дори това, но притежаваше достатъчно здрав разум, повтаряше си той, за да не проявява любопитство за неща, които нямаше надежда да научи. Явно беше прибрала издайническата бяла нощница в багажа си, защото повече не я видя.

* * *

Бяха щастливи дни. Тя му помагаше да приготвя образците си и неистово се катереше по скалите, за да ги набавя. Пееше като сирените на Гьоте и Омир от скалите на Файли Бриг, откъдето вятърът отнесъл в морето госпожа Пийбоди и цялото й семейство. Крачеше неистово из мочурищата, клетката на кринолина и половината й фусти все не успяваха да я догонят, а вятърът рошеше светлата й коса. Седеше нащрек край торфения огън, загледана в старицата, която правеше мекици в плоския тиган; не разговаряше много с непознати — той разпитваше, той печелеше доверие и сведения, той изучаваше. Веднъж половин час държа на приказка някакъв селянин, от когото научи много за местните светци, за подпалените мочурища и рязането на торф, а тя каза:

— Ти си влюбен в цялото човечество, Рандолф Аш.

— Влюбен съм в теб. И по аналогия във всички същества, които имат и най-далечна прилика с теб. А това наистина означава всички същества, защото искрено вярвам, че всички сме част от някакъв божествен организъм със собствено дихание, който за малко живее тук, за малко умира някъде другаде, но остава вечен. А ти си проявление на тайното му съвършенство. Ти си животът на всички неща.

— Нищо подобно. И аз съм смразяващо смъртна, както каза вчера госпожа Камиш, докато намятах шала си. Ти си животът на всички неща. Ти се изправяш и привличаш всичко към себе си. Поглеждаш нещо скучно и безлично и то засиява. Молиш го да остане, то отказва и ти с не по-малък интерес следиш самото му изчезване. Точно това обичам в теб. Точно това ме плаши. Имам нужда от тишина и празнота. Казвам си, че ще избледнея и ще замъждукам, ако се застоя в горещата ти светлина.