Читать «Обладаване» онлайн - страница 217

наказват я. Извръщат поглед всички

от страшната Медуза и косите й.

Кой жали Сцила в ямата от кости,

как вият кучешките й глави

през гърч, че някога била е прелестна,

че я е любил Посейдон — загадъчна

като нощта и щерка на Хеката?

А ронещите се глави на Хидра?

Запее ли Сирената, мъжете

уши запушват и отплават, глухи

за мъката й, че очаква гибел

онуй, което люби, че страстта й,

тъй чудна в песента, в целувка мигом

донася смърт на смъртните мъже.

Жената Сфинкс, свободна, се усмихвала

в безплодната пустиня на глупците,

несхванали, че гатанката значи

„човек“ — и няма тайна; но когато

разбрали, те пролели й кръвта —

за дързостта, и че била чудовище.

Мъжът се назовал и власт получил

над Питащата — дотогаз Съдба,

а отподир робиня, жертва.

Какво бе приказната Мелюзина?

От род с чедата гнусни на Ехидна,

влечуги хищни, или с тез, по-благите,

скиталци бързи, дето в светлината

на сънищата, в здрача или в мрака —

вълшебни тайни — обещават дарове:

дриади, феи и кожосменячи,

лъчисти облаци, искрящи ручеи,

сияйни твари морски и небесни;

те, в отзив на копнежа, не заплашват,

но стапят се под слънчеви лъчи,

обречени от свойта страст по хората,

по мирното огнище и дома.

Ще дръзна ли за нея да разкажа?

За орис и вълшебство да запея,

да тръгна между сенките, отвъд

познатото и здравото? Ще дръзна ли?

На помощ, Мнемозина, о, титанке,

ти, щерко на Небето и Земята,

родила музите; ти обитаваш не

разцъфнал хълм или кристален ручей,

а тая тясна пещера на черепа —

о, Памет, взела нишката, що свързва

ума ми с древните, със началата

тъмни и сънни на рода човешки,

когато зримо и незримо кротко

се гушели; о, извор на речта,

дари ме с мъдро слово, с мирен преход

от приказките къщни към тъмата

отвън и после пак в съня обратно,

с утеха християнска, в мирно ложе.

КНИГА I

Размъкнат рицар яздеше в бърдата.

Зад него — страх, пред него — пущинак.

Опръскан с кръв и умърлушен, конят

препъваше се в бавната си крачка,

усетил как отпуснат е ездачът му,

а и юздите по врата му потен.

По заник бе, раздвижиха се сенки,

гризящи коренищата, потекоха —

лукави, меки кожени езици —

по хълма и в устата на дола,

след тях, безволеви, ездач и кон.

Че пустошта, огромна и безлична,

с безформени шубраци се разстилаше

пред тях без цел и без пътека, само

с безсмислени следи от овча паша.

Между бърдата и ласкавото слънце

взаимност има на светлик и сумрак.

Там, дето то се крие, сплъстен пирен,

лилав и розов, сляга се под мрачно

и непрозирно черно наметало,

безстрастно метнато връз торф и пясък,

и кремък чак додето поглед стига,

до хребетите горе нависоко.

Засмее ли се, хиляди лъчи

изскачат от цветче и клонка, още

от пясъка по камъните в торфа,

искрящ под кехлибарените вирове

от светнал дъжд, и пустошта е жива,

усмихната под слънчеви усмивки.

А подир дъжд се вдигат живи сенки,

завихрени играят си над пирена

в течения досущ като море

или, така овчарите ще кажат,

като жребчета в пролетни ливади

и като гъски, в своя полет бръснали

вода и въздух. Толкоз еднородна

е пустошта и толкоз разностранна.

Но яздеше той, без встрани да гледа,

бе стихнала изтънчената стръв

на бягството от лов и смърт — смъртта,