Читать «Обладаване» онлайн - страница 212

За разлика от много други жени не бе завзела всяка повърхност и не бе осеяла стаята с женските си вещи. На единия стол забеляза трептяща рухнала клетка — кринолина с металните му обръчи и връзки. Отдолу бяха оставени малките зелени боти. Нямаше и помен от четка за коса или шишенце. Той с въздишка остави свещта и припряно свали дрехите си в сенките извън осветения кръг. Тя продължаваше да го гледа. Той вдигна очи и улови погледа й. Можеше да легне и да извърне глава, но не го беше направила.

А когато я прегърна, именно тя попита с дрезгав глас:

— Страхувате ли се?

— Ни най-малко. Вече не — отвърна той. — Ти си моята тюленова съпруга, моята самодива, Кристабел.

* * *

Така мина първата от тези дълги странни нощи. Посрещаше го с ожесточена страст, подобна на неговата, и с някакво познание, защото изтръгваше удоволствието си от него, разтваряше се, за да го получи, и се вкопчваше в него с накъсани животински викове. Галеше го по косата и целуваше слепоочията му, но с никакво целенасочено движение не се опитваше да му достави удоволствие като на мъж — и през всички тези нощи така и не стигна дотам. За миг му хрумна, че все едно държи в обятията си Протей, сякаш тя изтичаше като река през вкопчените му пръсти и го заливаше отвсякъде като надигнала се морска вълна. Колко ли безброй, безброй мъже са си мислели същото, казваше си той, из колко ли безброй, безброй места в различни сезони, в различни стаи, колиби и пещери всички са си представяли, че плуват в соленото море сред надигналите се вълни, всички са си представяли — не, всички са знаели, — че са неповторими. Тук, тук, тук, към това го беше водил ритъмът в главата му, целият му живот… всичко бе клоняло към това действие, това място, тази жена, бяла в тъмното, към това изпълнено с движение хлъзгаво мълчание, този дишащ завършек.

— Не се сражавай с мен — каза той веднъж, а тя напрегнато отвърна:

— Трябва.

„Да не говорим повече“, помисли той, притисна я върху леглото и я обсипа с ласки, докато тя не извика, а той все пак проговори:

— Виждаш ли, въпреки всичко те познавам.

— Добре, признавам — промълви задъхано тя. — Познаваш ме.

Много по-късно той се събуди в просъница и реши, че чува морето, което от тази стая не беше невъзможно, но после осъзна, че тя беззвучно хлипа. Протегна ръка и тя несръчно притисна лице във врата му — не за утеха, а с някакъв сляп натиск, за да забрави.

— Какво има, мила?

— Как можем да го понесем?

— Кое?

— Това. Това кратко преброено време. Как можем да го проспим?

— Можем да мълчим заедно и да се преструваме — понеже сме още в началото, — че разполагаме с цялото време на света.

— Което ще намалява всеки ден. И накрая ще свърши.

— Нима заради това би предпочела изобщо да го няма?

— Не. Именно към този момент вървя от самото начало. От мига, от който имам чувство за време. Когато си отида, това ще е средата, точката, към която всичко е водело преди и от която всичко ще продължи. Ала сега, любими, сега сме тук и тези други времена се случват другаде.