Читать «Обладаване» онлайн - страница 211

А какво лище е, когато влажното небцеопита във действителност вкуса нанектара й божествен?

Мислеше за Оноре дьо Балзак, от когото беше научил много, при това някои напълно погрешни неща и други, прекалено френски, за да му бъдат полезни в света, който все още обитаваше. Жената на горния етаж бе отчасти французойка и читателка. Може би това обясняваше липсата на неувереност, изненадващата делова прямота. Въпреки всичко цинизмът на Балзак бе неизменно романтичен — каква ненаситност, какво настървение! „Отвращението идва, когато се види истината. Човешката любов вижда истината след обладаването.“ Защо беше така? Защо отвращението виждаше по-ясно от желанието? Тези неща имат свой ритъм. Спомни си как като малък, съвсем момче, едва започнало да осъзнава — не докрай, — че, иска или не иска, един ден трябва да стане мъж, спомни си как четеше „Родерик Рандъм“ — английска творба, наситена с мощно и добродушно отвращение към човешкото състояние и неговите недостатъци, ала без грам от тънката дисекция на душевността, която правеше Балзак. Книгата имаше щастлив край. Накрая авторът оставяше героя си пред вратата на спалнята и после го пускаше вътре като послепис. А тя — беше забравил името й, някоя Силия или София, някое безлично въплъщение на физическо и душевно съвършенство, или по-точно на мъжкото въображение — тя се беше появила с широка кенарена роба, през която прозираше грейналата й снага, беше я изхлузила през главата си и се беше обърнала към героя и читателя, оставяйки останалото, обещанието, на тях. За него този миг беше останал пробен камък. Като момче не знаеше какво е кенар, не знаеше и сега и в най-добрия случай въображението му рисуваше неточен образ с розова снага и прочие, и прочие. Но нещо в душата му трепна и той нервно закрачи из стаята. Как ли го виждаше тя на горния етаж — него, мъжа, когото чакаше? Не спираше да крачи из стаята.

Излъсканото дървено стълбище беше много стръмно, с плюшена червена пътека. Къщата на госпожа Камиш се поддържаше добре. Дървото миришеше на пчелен восък, месинговите скоби светеха.

Тапетите в стаята бяха с чудовищни пълзящи рози на зелен фон с нюанса на зелеви листа. Имаше тоалетна масичка, гардероб, ниша със завеса, фотьойл с тапицирани облегалки и извити крачка и огромно легло с месингова рамка, върху което величествено бяха натрупани пухени дюшеци, сякаш за да отделят принцеса от грахово зърно. Тя седеше в очакване върху грамадата, придърпала до брадичката си колосаното бяло покривало от плетена дантела и завивката, съшита от шарени парчета. Не носеше роба, а бяла нощна риза с богато набрани басти и дантели на врата и на китките, закопчана с низ миниатюрни копчета. Бялото й остро лице сякаш грееше на светлината на свещите. Изглеждаше като от кост, без капка руменина. А косата… Тънка, светла, огромна, начупена на зигзаг от плитките в пружиниращи талази и обгърнала като облак шията и раменете й, с метален отблясък в светлината на свещите и за пореден път с някакъв зеленикав оттенък от отражението на голяма глазирана кашпа с избуяла папрат, чиито листа бяха като мечове. Гледаше го, без да продума.