Читать «Обладаване» онлайн - страница 210

— Добре се разбираме — каза той. — Вървим с еднаква крачка.

— Очаквах да е така.

— И аз. В някои отношения се познаваме много добре.

— А в други изобщо не се познаваме.

— Това може да се поправи.

— Не изцяло — отвърна тя и отново се отдалечи.

Изкряска гларус. Слънцето тъкмо залязваше. Вятърът рошеше вълните, тук-там зелени, на друго място — сиви. Той спокойно крачеше в собствената си електрическа буря.

— Дали има селки? — попита тя.

— Тюлени ли? Не мисля. Срещат се по на север. По крайбрежието на Нортъмбърланд и в Шотландия има много легенди за жени тюлени. Жени от морето, които идват за малко и после трябва да си тръгнат.

— Никога не съм виждала тюлени.

— Аз съм ги виждал от другата страна на морето, при пътуването ми в Скандинавия. Имат човешки очи, много влажни и интелигентни, и гладки закръглени тела.

— Диви, но мили.

— Във водата се движат като огромни гъвкави риби. На сушата са принудени да пълзят и да се влачат, сякаш са осакатени.

— Написах приказка за една жена тюлен. Метаморфозата ме занимава.

Не можеше да й каже: „Няма да ме напуснете като жена тюлен“. Защото тя можеше и трябваше да го направи. Вместо това каза:

— Метаморфозите са нашият начин да изразим с помощта на гатанки съзнанието си, че сме част от животинския свят.

— Значи смятате, че между нас и тюлените няма съществена разлика?

— По този въпрос не знам. Има неимоверно много прилики. В костите на ръцете и стъпалата, дори в недодяланите перки. В костите на черепа и гръбначния стълб. Всички сме започнали като риби.

— А безсмъртните ни души?

— Има същества, чиято интелигентност трудно може да се различи от онова, което наричаме душа.

— Вашата явно е загубена, защото сте я лишавали от признание и прехрана.

— Приемам упрека.

— Нямах намерение да ви упреквам.

* * *

Ставаше късно. Върнаха се в трапезарията си в „Отвеса“, където им поднесоха чай. Той започна да сипва, а тя седеше и го наблюдаваше. Приличаше на слепец в претрупана и непозната стая; отвсякъде долавяше неясното присъствие на опасност. Имаше куртоазни правила за медения месец, които бащите предаваха на синовете си и приятелите научаваха от своите приятели. Също както с пръстена и брачната клетва, при мисълта за тях решимостта му се пропука. Въпреки непроницаемата си порядъчност това не беше меден месец.

— Искате ли да се качите първа? — попита той и гласът му, който през целия дълъг и изнурителен ден бе успял да опази ведър и благ, внезапно застърга в ушите му.

— Щом искате — отвърна тя, но не с покорство, дори без грам покорство, а сякаш донякъде развеселена.

Взе свещта и излезе. Той си сипа още чай. Би дал всичко за малко коняк, но госпожа Камиш не признаваше подобни напитки, а той самият не беше съобразил да го сложи при вещите от първа необходимост. Все пак запали дълга тънка пура. Мислеше за надеждите и очакванията си, за повечето от които не съществуваше език. Имаше евфемизми, грубиянски мъжки разговори, книги. Точно сега най-много искаше да не мисли за предишния си живот, затова мислеше за книги. Пристъпваше пред парливия димящ огън на въглените и си припомни думите на Шекспировия Троил: