Читать «Обладаване» онлайн - страница 209

— Аз… двамата… трябва да отидем и там.

— Стига, недейте. Това е достатъчно. Повече от достатъчно може би.

Имаха собствена трапезария, където госпожа Камиш им поднесе огромна вечеря, достойна за дванайсет души, в чинии с едри розови пъпки и кобалтовосин кант. Имаше цял супник с мазна супа, варена треска с картофи, котлети с грах, желе с нишесте от маранта и сладкиш с петмез. Кристабел само побутваше храната в чинията. Госпожа Камиш каза на Аш, че госпожата малко е изпосталяла и очевидно има нужда от морски въздух и добра храна. Когато отново останаха сами, Кристабел обясни:

— Няма смисъл. Вкъщи се храним като врабчета.

Той видя как споменът за дома за миг я покруси, и побърза да каже:

— Не оставяйте хазяйките да ви уплашат. Но е права — морският въздух ще ви се отрази добре.

Не спираше да я наблюдава. Забеляза, че нищо в обноските й не можеше да се сбърка с поведението на съпруга. Не му подаваше нищо, не се привеждаше интимно към него, не се съобразяваше с присъствието му. Когато смяташе, че не я наблюдава, го пронизваше с острия си поглед, в който обаче нямаше загриженост, нито привързаност, нито ненаситното любопитство, което той самият не успяваше да сдържа. Гледаше го с погледа на птица, прикована към стойката си, ярко пернато създание от тропическите гори или златоок ястреб от северните усои, който носи оковите си с цялото достойнство, на което е способен, и търпи присъствието на човека с все още диво високомерие, като от време на време разрошва пера, за да покаже, че не е изгубил уважение към себе си и не се чувства съвсем удобно. По същия начин тя подръпваше маншетите на ръкавите си, по същия начин седеше на стола. Той искаше да промени всичко това. Можеше да го промени, беше доста сигурен в това. Вярваше, че я познава. Щеше да я научи, че не е негово притежание, щеше да й покаже, че е свободна, щеше да види пламналите й криле.

— Хрумна ми да напиша стихотворение за необходимостта. Както се изразихте във влака. Толкова рядко в живота ни спохожда усещането, че това, което правим, е необходимост — в смисъла, в който вложихте, да се чувстваме обзети от необходимост; предполагам, че така възприемаме смъртта. Ако ни е съдено да доловим нейното приближаване, неизбежно ще разберем, че вече сме завършени — нали разбирате, скъпа моя? — без поредния несръчен избор или възможност за лениво отрицание. Като топки, плъзнати по гладко нанадолнище.

— Без връщане назад. Или като напредваща войска, която всъщност би могла да се върне, но не може да го повярва, защото войниците са обтегнати като струни, обладани от една-едничка цел…

— Можете да се върнете по всяко време, ако…

— Вече ви казах. Не мога.

* * *

Излязоха на разходка край морето. Той гледаше отпечатъците от стъпките им — неговите вървяха в права линия по ръба на вълните, а нейните се приближаваха и отдалечаваха като змия, пресрещаха го, откъсваха се, отново го пресрещаха. Не го държеше под ръка, но няколко пъти се оказаха един до друг и за известно време тя припряно вървеше с него, уловила лакътя му. И двамата вървяха много бързо.