Читать «Обладаване» онлайн - страница 207

— Не бива да съжалявате за това, скъпа.

— А вие не бива да говорите нелепици. Разбира се, че ще съжалявам. Ще съжалявате и вие, нали? Но в момента и това е без особено значение.

Замълчаха. След малко той продължи, като внимателно подбираше думите си:

— Ако пътувате като моя жена, надявам се да приемете този пръстен. Семейно наследство, беше на майка ми. Обикновена златна халка с гравирани маргаритки.

— И аз нося пръстен. Бил е на една моя леля — Софи дьо Керсоз. Със зелен камък, вижте — нефрит, обикновена плочка с гравиран инициал, „С“.

— Значи предпочитате да не взимате пръстена?

— Не съм казала такова нещо. Показвах ви доказателство за своята предвидливост и решителност. Ще се радвам да нося пръстена ви.

Той смъкна тънката бяла ръкавица и постави халката до изящния пръстен със зеления камък. Беше малко широка, но й стана. Искаше да каже нещо: „С този пръстен се венчавам за теб, с тялото си ще те почитам“, но произнесени пред две жени, тези красиви и верни думи ставаха двойно по-коварни. Неизреченото им присъствие витаеше във въздуха. Той взе малката ръка и я поднесе към устните си. После се отпусна на седалката и замислено взе да си играе с ръкавицата, като една по една изпъваше меките кожени кухини и изглаждаше фините им бръчки.

По целия път от Лондон живото й присъствие в недостъпния отсрещен ъгъл на купето безумно го объркваше. От месеци бе обладала въображението му. Беше далечна и затворена, принцеса в кула, затова всички усилия на въображението му имаха за цел да уловят присъствието й, да я поднесат на мисълта и сетивата му — остроумието и цялата й тайнственост, белотата й, която бе част от извънредния й магнетизъм, зеления поглед на тези проницателни или притворени очи. Присъствието й беше невъобразимо, по-точно само плод на въображението му. Ала сега бе тук и той се зае да наблюдава по какво прилича и по какво се различава от жената, за която бленуваше, която диреше в съня си и за която бе готов да се сражава.

* * *

Като младеж силно го беше впечатлил разказът за Уърдзуърт и самотната планинска девойка — поетът чул вълшебна песен, запомнил точно толкова, колкото му трябвало за безсмъртните му стихове, и не пожелал да чуе повече. Беше открил, че той самият е различен. Той беше поет, жаден за знания, за факти, за подробности. Нищо не беше прекалено банално, за да го заинтригува; нищо не беше немислимо; ако можеше, щеше да картографира всяка извивка в тинята като доказателство за невидимото въздействие на вятъра и прилива. Затова любовта му към тази жена, която познаваше тъй съкровено и изобщо не познаваше, бе ненаситна за знания. Изучаваше я. Изследваше светлите къдрици на слепоочието й. Стори му се, че в гладките им сребристи и златисти брънки долавя зеленикав оттенък, далечен намек — не окисленото зелено на мед и упадък, а бледозелени фиданки, растителност, живот, изпъстрили косата й като сребристата кора на млади дървета или зелената сянка на зелените ръкойки свежо сено. Очите й също бяха зелени — стъкленозелени, малахитовозелени, мътнозелени като разбунена морска вода, понесла тежък пясък. Миглите й бяха сребристи, но достатъчно гъсти, за да се виждат. Лицето й не беше приветливо. Нямаше и следа от приветливост в това лице. Чертите й бяха фино изваяни, ала не можеше да ги нарече изящни — костта бе по-скоро тежка, затова силно изразените й слепоочия и полегатите й скули тънеха в дълбока синкава сянка, която въображението му винаги обагряше в зелено, но в действителност не беше така.