Читать «Обладаване» онлайн - страница 199

— Тук трябва да е. Къде иначе? Пълно е с местни думи — оврази, ждрела и репей. Дори въздухът е тукашен, като в писмото му. В „Мелюзина“ въздухът е като жребчета в пролетни ливади. Това е йоркшърски израз.

— Дори да е така, никой не го е забелязал, защото не са го търсили. Винаги се е смятало, че в пейзажите си Кристабел описва Бретан — твърди се, че е Поату и че е била силно повлияна от местния колорит на романтизма — сестрите Бронте, Уолтър Скот, Уърдзуърт. Или че са символически.

— А вие как мислите? Била ли е тук?

— Да, определено. Но нямам убедително доказателство. Стопанът. Йоркшърският диалект. Може би семейната ми брошка. Само не мога да разбера писмата, писмата до жена му. Чудя се…

— Може наистина да е обичал жена си. Нали казва „когато се върна“. Знаел е, че ще се върне. Всички знаем какво е станало. Ако Кристабел е била тук, не е било, за да избягат заедно.

— Бих искала да знам за какво е било.

— Само те знаят. Било е нещо лично. Но имам чувството, че „Мелюзина“ много прилича на някои от поемите на Аш. Иначе поезията й е коренно различна. За моето ухо обаче „Мелюзина“ често звучи така, сякаш той я е написал. Не като сюжет, а като стил.

— Не ми допада тази мисъл. Но разбирам какво имате предвид.

* * *

Днес водопадът се нарича Томасън и до него се стига по стръмна пътека от селцето Бекхол, сгушено в хълмистите дипли на мочурището. Тръгнаха от там, вместо да се спуснат през мочурището, за да излязат на езерото под водопада. Времето беше ведро и кипеше от живот; в синевата над каменните зидове и гората плуваха огромни бели облаци. На повърхността на един зид Роланд откри ширит от сияйни свилени тампони, които се оказаха входове към леговищата и тунелите на паяци, а когато докосна със сламка и най-малката нишка от строежа им, всички се втурнаха навън, свирепо размърдали грабливи крака и челюсти. Когато наближиха водопада, пътеката стана съвсем стръмна и се наложи да се опират по каменните блокове. Реката минаваше през естествено вдлъбната скална окръжност с ниски прагове, от които всевъзможни фиданки се бореха за глътка живот; тъмната вода миришеше на студ, на мъх и бурен. След като дълго се взира в зеленикаво-златисто-белия бързей на водопада, Роланд отмести очи към ръба на кипналия клокочещ вир. В същия миг слънцето се показа и освети водата, а той видя едновременно огледално бляскавата й повърхност и безброй живи и мъртви листа и растения, които се носеха отдолу, сякаш уловени в мрежа от плътни брънки пъстра светлина. Осъзна, че наблюдава интересно природно явление. От пещерата и от каменните блокове на входа й сякаш струяха бели пламъци. Когато отразените от водата лъчи докосваха неравния камък, хоризонтална или вертикална пукнатина, от там се изливаше трептящо ярко сияние, белота вместо сянка, което изпридаше илюзорно скеле от несъществуващ огън, паяжина от безплътни нишки. Остана втренчен, приклекнал на камъка, докато изгуби всякакво чувство за време и пространство, всякаква представа къде се намира, а призрачните пламъци му се сториха средоточието на някакво съзнание. Мод прекъсна съзерцателния му унес: