Читать «Обладаване» онлайн - страница 201

— Опитвам се да си го представя. Да си ги представя и двамата. Навярно са били доведени до крайност. Снощи разсъждавах върху онова, което казахте за нашето поколение и секса. Виждаме го навсякъде, точно както казахте. Знаем всичко. Знаем какво ли не, че не съществува единно „аз“, че сме съставени от противоборстващи взаимодействащи системи — дори предполагам, че си вярваме. Знаем, че ни тласка желанието, но не можем да го видим като тях, нали? Дори не споменаваме думата „любов“, защото знаем, че е съмнителен идеологически конструкт, особено романтичната любов, затова трябва действително да напънем въображението си, за да си представим какво са изпитвали на това място, как самите те са вярвали в такива неща, в любовта… в това, че постъпките им имат значение.

— Така е. Знаете какво казва Кристабел: „Лети над тихото ни кътче Тайна“. Имам чувството, че сме изкоренили и това. А и желанието, в което толкова внимателно се взираме… Струва ми се, че цялото това взиране има някакъв странен ефект върху желанието.

— И аз мисля така.

— Понякога имам чувството — предпазливо започна Роланд, — че най-доброто състояние е липсата на желание. Когато наистина погледна собственото си „аз“…

— Щом имате такова…

— … живота си, как стоят нещата… наистина искам да нямам нищо. Чисто и празно легло. Чисто и празно легло в чиста празна стая, където никой не иска нищо от никого. Отчасти е свързано с личния ми живот, разбира се. Но отчасти е принципен въпрос, така мисля.

— Знам за какво говорите. Колко посредствено се изразих! Съвпадението е много по-сериозно. И аз мисля за това, когато съм сама. Колко хубаво би било да нямам нищо, колко хубаво би било да нямам желания. Дори образът е същият. Празно легло в празна стая. Бяла.

— Да, бяла.

— Абсолютно еднакъв образ.

— Странно.

— Може би е общ симптом за цели ята изнурени научни работници и теоретици. А може да сме само двамата.

— Колко особено! Много особено… да дойдем чак дотук, и то с такава цел, да седнем на камъка и да открием такова нещо един за друг.

Тръгнаха по обратния път в сговорчиво мълчание, заслушани в птиците и промяната на времето в дърветата и водата. На вечеря преровиха „Мелюзина“ за още йоркшърски думи.

— На картата видях някакво място, наречено Богъл Хол, Ямата на Страшилището — каза Роланд. — Хубава дума, затова се чудех дали да не се освободим от тях за един ден, да излезем от техния разказ и да направим нещо за себе си. Страшилището не се споменава нито при Кропър, нито в писмата на Аш. Казвам го за всеки случай, да не вземем пак да попаднем на нещо.

— Защо не? Времето се оправя. Ще бъде горещо.

— Няма значение. Просто искам да видя нещо с неподправен интерес, без напластени отгоре му значения. Нещо ново.

* * *

Нещо ново, това бяха поискали. И денят се оказа идеален. Ден със синьо-златното хубаво време, което всички помним от първите си детски очаквания, когато свежата недалечна памет си казва — това е, и щом сега е така, значи така е било, така ще бъде. Хубав ден за среща с ново място.