Читать «Обладаване» онлайн - страница 197
Антония Сюзън Байът
Роланд не се беше заглеждал отблизо в брошката на Мод, върху която наистина бе гравирана малка русалка, седнала на скалата и свенливо извърнала блестящите си черни рамене, за да не се налага да гравират мъничките й гърди. Змиеподобната й коса се виеше надолу по гърба, змиеподобната й опашка се виеше надолу по скалата. Първоначално му се стори, че всичко е затворено в кафез от клонки, но си припомни думите на жената и внезапно осъзна, че е корал.
— Наследили сте някои от книгите на Кристабел… — обърна се той към Мод.
— Знам. Не ми беше хрумвало преди. Брошката открай време стои в кутията. Никога не съм питала откъде я имаме. Тук в магазина изглежда съвсем различно на фона на всичко останало. Бях дете и исках да се пошегувам.
— Може и той да се е пошегувал.
— Дори да е така — ожесточено разсъждаваше Мод, — това не доказва, че е била тук. Доказва само, че е купил брошки за две жени.
— Не доказва дори това. Може да си я е купила сама.
—
— Или другаде, сигурно са ги продавали на много места.
— Добре да я пазите — намеси се възрастната жена. — Няма втора като нея, да знаете — и тя се обърна към Роланд: — Няма ли да вземете брошката с езика на цветята, господине? Двете с русалката много ще си отиват.
— Ще взема брошката за приятелството — побърза да я прекъсне Мод. — За Леонора.
Роланд ужасно искаше да притежава нещо, все едно какво, от странния саждив седимент, който Аш бе докосвал и за който беше писал. В действителност не искаше пищната брошка с цветята и не се сещаше на кого би могъл да я подари — подобни украшения определено не бяха в стила на Вал в нито едно от двете й превъплъщения, нито старото, нито новото. В зелена стъклена купа на щанда откри насипни мъниста и дребни парченца, които жената продаваше за 75 пенса парчето; избра шепа от тях — някои кръгли, други плоски и овални, шестоъгълник, полирана сатенена възглавничка.
— Личната ми броеница, за успокоение, когато се тревожа — обясни на Мод. — Защото се тревожа.
— Забелязах.
14
Р. Х. Аш
Аск към Ембла, книга XIII
Мила моя Елън,
Днес разнообразих режима от дисекции и наблюдения през увеличителното стъкло с дълга разходка от вада на вада или от водопад на водопад — в долината на Готланд или Годланд — не те ли изпълва с възхищение как тук ставаме свидетели на самото съзидание на езика в тези двойни и еднакво възприети имена за едно и също нещо? Тези наименования са дадени от викингите — датчаните са се заселили по тези краища и са приели християнството, а по-дивите норвежки езичници са се опитали да нахлуят от Ирландия и от север, преди да претърпят поражението при Брунанбур. За 250 години стопанисване и сражения те са оставили малко следи — само отделни думи и имена, които, както отбелязва Уърдзуърт, изчезват и западат.
Река Черни Еск се ражда от сливането на две по-малки реки или вади — Елър и Уилдейл, а мястото, където те се срещат, се нарича Вадин трап; по самото им течение се нижат множество прекрасни водопади — Томазина вада, Коритото, Водениците, Нелина коса и Малянино гърло, особено впечатляващ 30-метров водопад, който се излива в гористата клисура. Играта на светлина и сянка в променливата зеленина на тръпнещия листак, в дълбоките вирове и гонещите се облаци, които редуваха ту мрак, ту светлина и отново мрак, бе особено изящна. Изкачих се до мочурищата край Глейсдейл и Уилдейл, откъдето извират двете по-малки реки — бликащи ручеи сред пирена и пясъчника. Контрастът между прохладния златист свят на долчинките с техните сенчести пещери и вирове, чиято тишина поглъща прииждащите бързеи на водната стихия, и откритата мрачна шир, в която, докъдето поглед стига, нищо не помръдва и не се чува нито звук освен внезапния сипкав вопъл или цвъртенето на някоя птица… този контраст е толкова пълен и в същото време толкова естествен, а водата тъй леко преминава от единия свят в другия, че човек се изкушава от мисълта, че тъкмо тук, в суровия север, е бил ако не Раят, то поне първозданната земя с нейните скали, камъни, дървета, въздух и вода, на вид тъй здрави и неизменни и същевременно подвижни, пластични и мимолетни в надпреварата между светлината и спускащото се наметало на сянката, което скрива и разкрива, озарява и размива очертанията им. Тук, мила Елън, а не в злачните южни долини човек усеща близостта на най-далечните ни прадеди, чиято кръв и кости и до днес живеят в нашата кръв и кости — брити и датчани, норвежци и римляни, а също други, безкрайно по-далечни същества, бродили тук, когато земята още е била гореща… По време на проучванията си в пещерата в Къркдейл през 1821 г. д-р Бъкланд открива бърлога на хиени, където намира кости от тигър, мечка, вълк, по всяка вероятност лъв и други месоядни, слон, носорог, кон, вол, три вида сърни и множество гризачи и птици, изядени от хиените.
Не мога да ти опиша тукашния въздух. Не може да се мери с никой друг. Езикът ни не е настроен да разграничава различия във въздуха, без да изпадне в безсмислени излияния или неточни метафори, затова няма да го сравнявам с вино или кристал, макар че ми хрумнаха и двете. Дишал съм въздуха на Монблан, мразовит, лек, чист въздух от далечните глетчери и чистите им снегове с дъх на смолист бор и сеното на планински ливади. Безплътен въздух, както е казал Шекспир, въздухът на чезнещи и изтънчени присъствия, недоловими за сетивата ни. Йоркшърският въздух, въздухът на тукашните мочурища, не е скован в този изцъклен мраз — той е жив и кипи от движение като водата, с която си проправя път през пустошта. Той се вижда, той тече в реките и очертава плешивите плещи на камъните, избива във въздушни фонтани и трепти над палещата пустош. А тръпчивият му незабравим аромат, на ръмящ чист дъжд и призрачния дим на древен огън, на студена и бистра изворна вода, на нещо неповторимо изящно и възвишено… уви, не мога да опиша тукашния въздух. Убеден съм, че от него съзнанието на човек се разширява и той придобива нови сетива, за които не е и подозирал, преди да стъпи по тези високи била…
