Читать «Обладаване» онлайн - страница 157

за моята изстрадала душа,

душицата ми, временно побрана

в таз тясна и черупчеста мембрана,

която вижда Той, прихванал

черупката като момче засмяно

във светлата си длан, напред простряна,

и който с инструмента си божествен

пробива път за Светлина безкрайна

през дупчица с размера на карфица,

насъщната храна да му достави:

неясна слуз или новооперен ангелски зародиш.

В наследство няма да оставя много.

Навремето бе друго или аз

така си мислех, ала не и други.

Кажи-речи, три хиляди крилати

и лазещи, безкрили твари —

изглеждащи в смъртта си като живи,

изкусно инжектирани и после

разрязани, отворени, нагледно

по клас и вид класирани прилежно

във Книгата на майката Природа,

изкуството й висше да покажат.

Ала това сега е без значение.

Пиши, ако обичаш, че оставям

писалките и всички ръкописи

на несравнимия французин Тевено,

а също и единствен мой приятел,

ценящ като достоен философ

находките на дръзкия ми ум.

И микроскопите си бих му дал —

Хомункулуса, както бях нарекъл

помощника от мед, крепящ статива

и лещите по-здраво от човешка длан,

та жадният за знания да наблюдава

сред късчетата марля капките ихор.

Но ги пожертвах срещу хляб и мляко —

стомахът ми не ги понася вече.

Умирам в дългове. Но той ми е приятел

и ще прости, надявам се, тъй запиши за него.

А после и за нея — Антоанет де Буриньон —

(когато бях отчаян, тя ме убеждаваше

в безмерната във време и пространство

любов на Бог). На нея и на Него уповаващ,

към голата стена обръщам лик и тръгвам

завинаги от този свят на вещи

към Небитийния, показан ми от нея,

когато я намерих във Германия.

Накрая: подпис — Свамердам, и дата,

март, хиляда шестстотин и осемдесета,

и добави накрая възрастта ми:

четирийсет и три годишен — кратко време

за онзи, който през пукнатините

в безмълвната повърхност на нещата

безкрайността успял е да провиди

и от това откритие умрял е.

Животът преминава разни форми:

от мравчето яйце излиза ларва,

а пък от нея, в бинтове увита,

се пръква я чудовищната женска,

я търтеят крилат или работничка чевръста —

и всеки е със своя собствен ранг.

Аз дребосъче съм и моят свят е малък,

експерт по малкост, по най-малките неща,

неважни, незачитани, куриозни, тленни.

Харесвам малката ти клетка, братко. Бедност,

прозорец, белота, вода и твоята ръка,

поднесла чашата до сухите ми устни.

Благодаря. Достатъчно.

Където съм роден,

бе също тясно, не като тук, не голо,

прекрасен стар сандък с мистерии,

шкаф, пълен с редки старини.

Какво съгледах най-напред ли?

Отделно кътче с детско кошче

между сандъците за ценности,

затворени солидно делви

и скъпоструващи коприни.

Пера и кости, камъни, кратуни празни,

разхвърляни по маси и столове.

Поднос със лунни камъни на дъното на купа

със скарабеи, чуждоземни божества,

намигащи от прашните полици.

Русалка плуваше в затворен херметически буркан

и дращеше със кокалести пръсти по стъклото;

косата й се стичаше от изсушената глава.

Тъмнееше кафявата й гръд,

а люспите, съсухрени и слети,

бледнееха като старинен лак, но зъбите й бяха бели.

Там имаше дори яйце на василиск —

белезникаво кълбо или полукълбо

връз римска чаша, сбутана до мумия на котка,