Читать «Обладаване» онлайн - страница 155
Антония Сюзън Байът
Скъпи господине,
Наистина не зная защо съм толкова тъжна. Не, зная — защото ме отнемате от самата мен и ме връщате смалена, с насълзени очи, докоснати ръце и устни, болезнено осезателен, прегладнял отломък от жена, чието истинско желание не е това… и въпреки това желанието й е прекомерно, неутолимо… ах, колко боли…
Колко сте мил, когато казвате: „Обичам Ви. Обичам Ви.“. И аз Ви вярвам… но коя е тя, коя е тази, която обичате? Дали е тази, с копринената светла коса, с този копнеж… преди бях друга, сама и по-добра, бях си достатъчна, а сега обикалям, търся нещо, непрестанно се променям. Може би нямаше да съм толкова недоволна, ако в ежедневието си бях щастлива, но то се е превърнало в шумоляща хартия от мълчание, пронизана от укоризнени карфици. Отвръщам гордо на този поглед, изглеждам напълно невежа там, където с такава острота познавам — и бивам позната… но това ми коства много и не е лесно, и не помага.
Прочетох Вашия Джон Дън:
Какъв хубав израз, „скрепена с мисли безизкусни“. Вярвате ли, че можем да намерим такава сигурна котва сред вилнеещата буря?
В речника ми вече има нова дума, омразна до болка, на която станах роб… „ако, ако“… Ако имахме време и място да бъдем заедно, както взаимно си позволихме да го искаме, тогава ще сме свободни заедно… а сега сме в клетка?
Мила моя,
Истинската свобода е умението изкусно, мъдро и с признателност да се придвижваме в пространството, което ни обгражда, и да не се стремим да опознаем нищо отвъд пределите му, което не можем да вкусим или да докоснем. Нали обаче сме човешки същества, това ни прави хора — желанието да опознаем всичко, което би могло да се познае, с всички средства. Очите, ръцете и устните ни липсват много повече, когато започнем да ги опознаваме, без да ни е дадено да ги изучим… зовът на непознатото. „Ако“ имахме седмица или две, какво ли щяхме да направим? Може да успеем. И двамата сме находчиви, интелигентни хора.
За нищо на света не бих си позволил да Ви смалявам. Зная, че при подобни обстоятелства е нормално човек да възрази: „Обичам Ви заради Вас самата“, „Обичам самата Ви същност“, като под същност, както сама намеквате, мила моя, разбираме очите, ръцете и устните. Но знаете, трябва да знаете, и двамата го знаем, не е така — скъпа моя, обичам душата Ви, поезията Ви, граматиката, накъсания и светкавичен синтаксис на бързата Ви мисъл, това е същността Ви, както походката на Клеопатра е била нейната същност и радост за окото на Антоний… това е най-дълбоката Ви същност, защото всички очи, ръце и устни по нещо си приличат (макар че Вашите са пленителни и магнетични), но мисълта Ви с Вашия плащ от думи е само Ваша, родила се е с Вас и ще изчезне, ако изчезнете и Вие…
