Читать «Обладаване» онлайн - страница 153

Какъв къс проза, който ще отлежава като бомба в гишето „До поискване“. От два дни нямам мира, превърнал съм се в анархист.

Ще чакам под дърветата всеки ден в посочения от Вас час и ще съм нащрек за жена като изправен уверен пламък и сиво куче, което се лее по земята като дим…

Зная, че ще дойдете. Досега всичко, което знаех, се сбъдна. За мен това не е обичайно състояние на нещата, не съм го искал — ала съм почтен човек и признавам това, което се случва, когато се случва… Така че — ще дойдете. (Не безапелационен, а спокоен, тъй като го знае.)

Ваш Р. Х. Аш

Уважаеми господине,

Прекалено съм горда, за да кажа: „Знаех, че не трябваше да идвам“… ала дойдох. Признавам постъпките си, една от които бе онази трепетна разходка от планината Арарат — нашата улица, до Хълма на изкушението. Трей се въртеше в краката ми и ръмжеше, кучето изобщо не Ви обича, господине, и това изречение би могло да завърши с думите „нито аз“ или с по-очаквания завършек „независимо какво изпитвам аз“. Щастлив ли бяхте, че дойдох? Почувствахме ли се като богове, както обещахте? Двама целеустремени пешеходци, прилежно пристъпващи в пръстта. Не отбелязахте ли, ако оставим настрана за миг електрическите импулси и галваничния ток, колко сме смутени, когато сме един до друг? Извън белия лист сме далечни познати. Запълваме си времето, а времето на Вселената спира за миг до нас и можем да го докоснем — кои сме ние? Кои? Не бихте ли предпочели свободата на белия лист? Уви, нима е твърде късно? Загубихме ли изначалната невинност?

Не, вече престъпих прага… останала съм без кула и без капка ум. Във вторник към 1 следобед къщата ще остане на мое разположение за няколко часа, бихте ли искали да опознаете баналната истина за будоара на…?, който рисува въображението Ви? Ще пиете ли чай?

Съжалявам за толкова много неща. Безкрайно много. Ала има неща, които трябва да бъдат казани, и то скоро, и ще намерят своя час.

Днес съм тъжна, господине, унила и тъжна… тъжна, защото излязохме на разходка, тъжна, защото в този миг не се разхождам с Вас. Само това мога да напиша, защото музата ме изостави, както с насмешка изоставя всички жени, които се заиграват с нея, а после се заиграват с любовта.

Ваша Кристабел

Мила моя,

Сега вече мога да мисля истински за Вас в малкия Ви салон, където свещенодействате с изящните чаши на цветя, а монсеньор Дорато се перчи с трелите си не във флорентински дворец, както бях предположил, а в същински Тадж Махал от бляскав бронз. А над камината виси „Кристабел пред сър Лиолайн“, където сте уловена като статуя, крещящо осветена от цветен лъч заедно с Трей, и той замръзнал като ледена шушулка. Горкият, не спря да обикаля и да ме души, търси нещо, настръхнал като таралеж, меката му сива муцуна набръчкана в ръмжене — както правилно отбелязахте, той поне не ме обича и на няколко пъти заплаши вглъбеното внимание, с което посягах към великолепния маков сладкиш, и разтърси чашата с чинийката. Нямаше и порта с полегнали цветя, всичко се стопи в пяната на въображението — само редица сурови високи рози като стражи.