Читать «Обладаване» онлайн - страница 150

И така, сега пиша, за да попитам — какво ще правим? Как да превърнем в край нещо, което по самата си природа е начало? Изцяло си давам сметка, че по пътя писмото ми ще се размине с писмо от Вас, в което мъдро и с основание ще заявите, че не бива да се срещаме повече, че не бива да се виждаме повече и че дори на писмата, този простор на свобода, трябва да се сложи край. Дори сюжетът, в който сме затворени, условностите, които ни обвързват, ме задължават като добре възпитан господин да се примиря с подобно искане, поне за момента, и да се надявам, че съдбата — или другият тъкач, който бди над стъпките ни, ще предопределят и друга среща, случайност, от която да започнем отначало…

Мила моя, не мога да сторя това. То е против природата — не собствената ми природа, а Майката природа, която тази сутрин ми се усмихва с Вашия образ и чрез него, така че всичко свети — от анемониите на бюрото ми до прашинките в слънчевия лъч през прозореца и думите на отворената страница пред мен (Джон Дън)… навсякъде виждам Вас, Вас и само Вас. Щастлив съм както никога преди — същият човек, който би трябвало да Ви пише с Бог знае колко агонизиращ ум, изпълнен с вина и ужасено отстранение. Виждам насмешката на устните Ви, препрочитам гатанките Ви за мравките и паяците и се усмихвам, защото зная, че винаги сте там, уравновесена и бдителна, и още нещо, което също зная, независимо дали ще го признаете, или не…

Какво искам? — ще попитате с характерния си точен и подигравателен маниер, който ще окастри пространните ми словоизлияния в конкретни предложения. Не зная — как бих могъл да зная? Осланям се на милостта Ви и разчитам да не ме отхвърлите, да не ме отпъдите с една-единствена прежадняла целувка… все още не, не точно сега. Не можем ли да открием някакво малко пространство за ограничено време, където на воля да се дивим, че се намерихме?

Помните ли — разбира се, че помните! — как видяхме дъгата от билото на хълма под дърветата, а светлината изпълваше водните капки в давещия се въздух… и потопът спря… а ние — ние останахме под свода й, сякаш цялата земя бе само наша по силата на нов Завет… и от единия до другия край на дъгата се бе извила сияйна слята арка, трептяща пред непостоянното ни зрение.

Какво засукано послание, което може би завинаги ще отлежава и ще събира прах в гишето „До поискване“. От време на време ще се разхождам в парка и дори ще Ви чакам под същите онези дървета… вярвам, че ще ми простите — и нещо повече.

Ваш Р. Х. Аш

Ах, господине, всичко примигва и играе пред очите ми, виждам само пръски, петна, отблясъци. Цяла вечер седя пред камината свита в сигурния си стол и обръщам пламналите си страни към попълзновенията на огъня и към пукота, аленото стенание, с което изгорелите въглени се сриват и стават на безжизнен прах… накъде ли ме водят стъпките ми, господине…