Читать «Обладаване» онлайн - страница 149

Копнея за „Свамердам“.

Ваша предана приятелка

Мила моя,

Щях да започна с нещо от този род… „как да се извиня“ и прочие или „в миг на лудост“, а после ми хрумна, че мога изобщо да подмина случилото се, да отрека, че магнитите се привличат, и да отричам толкова упорито, че лъжата в един момент да стане спасителна измислица, в която се крие зрънце истина. Ала природните закони заслужават същото уважение като всеки друг закон, а някои човешки закони са също толкова силни, колкото магнитното поле на желязото и магнита — ако се отклоня в лъжа, и то пред Вас, която никога не съм лъгал за нищо, съм загубен.

Ще Ви виждам пред очите си — така, както изглеждахте в мига преди лудостта — до сетния си ден. Бледото Ви прямо лице, обърнато към мен, протегнатата Ви ръка в бистрата светлина между високите дървета. Можех да докосна ръката Ви — можех и да не я докосна, нали? И едното, и другото? Изборът вече е само един. Никога преди не съм усещал цялото си същество така съсредоточено върху един обект, на едно място, в един миг… блажената вечност на един-единствен миг, който сякаш продължи завинаги. Усещах Вашия зов, макар че гласът Ви говореше за друго, нещо за спектъра на дъгата, но цялата Ви същност, цялата Ви дълбочина ме зовеше и аз трябваше да отговоря, и то не с думи, на този безсловесен зов. Само аз ли почувствах тази лудост? Докато Ви държах в прегръдката си (разтрепервам се от спомена, докато пиша), бях сигурен, че не съм само аз.

Сега сте далеч и не зная какво мислите или чувствате.

Но не мога да мълча. Трябва да Ви кажа какво мисля. Непростимата прегръдка не беше внезапен порив, моментна възбуда; тя се роди от най-дълбоката ми същност, от — така вярвам — най-доброто в мен. Трябва да Ви го кажа — още от първата ни среща зная, че Вие сте моята съдба, макар от време на време да го прикривах от самия себе си.

Всяка нощ сънувах лицето Ви, а после вървях по улиците на ежедневието и ритъмът на думите Ви припяваше в безмълвния ми ум. Нарекох Ви моя муза — което означава, че сте или можете да бъдете пратеник от някакво неотложно място на духа, където същинската поезия пее песните си. Бих могъл да Ви нарека, и това ще бъде още по-вярно, моя любов — ето, казах го, защото най-категорично и безпощадно Ви обичам във всеки смисъл, в който може да обича човек. На този свят няма място за такава любов — любов, за която отмалелият ми разум ми нашепва, че няма да донесе нищо добро на никой от нас, любов, от която коварно опитах да се скрия и от която се опитах да Ви предпазя, впрягайки цялата си находчивост (с изключение на това да не кажа нито дума, справедливо ще отбележите Вие… ала това не бе по силите ми). И двамата сме разумни същества от XIX в., спокойно можем да оставим любовта от пръв поглед на майсторите на любовни романи — ала разполагам със сигурни доказателства, че знаете за какво говоря, и че колкото и да беше мимолетно (в онзи безкраен миг), Вие също признахте, че онова, което твърдя, е вярно.