Читать «Обладаване» онлайн - страница 147
Антония Сюзън Байът
Ако е било, за да се опази хармонията в къщата, то сега тя е напълно съсипана, разстроена и креслива…
Ах, скъпи приятелю… толкова съм разгневена… пред плувналите ми очи прелитат странни огнени светкавици…
Не смея да пиша повече. Не мога да бъда сигурна, че нещо друго, изпратено от Вас, ще стигне до мен… невредимо… ако изобщо стигне.
Поемата Ви е изгубена.
Ами аз, така лесно ли ще се откажа? Аз, която толкова се борих за независимостта си от семейството и обществото? Не, няма да се откажа. Осъзнавайки опасността да Ви се сторя непоследователна, слабоволна, отстъпница… жена — ще Ви попитам дали ще можете да излезете на разходка в Ричмънд Парк… по кое време?… сигурно сте зает… в някой от следващите три дни към 11 сутринта. Ще настоите, че времето е неблагоприятно за подобни неща. Последните няколко дни бяха ужасни. Водата толкова се покачи, Темза се шири с всеки прилив и вече превзема крайбрежната ивица и стената на кея, катери се нагоре с вълнисто ожесточение, смее се и залива крайбрежния калдъръм, нахлува в градините, кръшно пропълзява, без да обръща внимание на вратичките и дървените огради, бълбука кафява и мощна, а по дирите й се влачи неописуем шлейф от памучни отпадъци, пера, прогизнали дрехи и мъртви дребни твари, който потапя маргаритките и незабравките и протяга пипала към подранилите ружи. Но въпреки това ще бъда там. Ще изляза с Трей, поне той ще ми е признателен от все сърце, въоръжена със здрави боти и чадър, ще мина през портата на Ричмънд Хил и ще се разхождам, ако решите да дойдете.
Трябва да Ви се извиня и държа да го направя лично.
Това е маслиновата ми клонка. Ще я приемете ли?
Ах, изгубените стихове…
Скъпа приятелко,
Надявам се, че сте се прибрали благополучно. Гледах след Вас, докато не се скрихте от очите ми — двете малки боти, изпълнени с решителност, и четирите подскачащи сиви лапи, от които бликваха фонтанчета на всяка крачка… не се обърнахте нито веднъж. Поне Вие не се обърнахте — Трей на няколко пъти завъртя сивата си глава, надявам се, със съжаление. Как можахте да ме заблудите така? Най-прилежно очаквах да видя дребен шпаньол или енергична млечна хрътка, а изведнъж се появихте надвита и полускрита от грамадно сиво същество, излязло сякаш от ирландска приказка или северна сага за лов на вълци. Какво ли друго така дяволито сте ми описали в невярна светлина? Представата ми за дома Ви се променя всеки ден — стрехите се местят, прозорците се издължават и се усмихват, живият плет се приближава и отстъпва, всичко непрестанно мени формата си и се намества, нищо не е постоянно. Ала все пак зърнах лицето Ви, макар и само за миг, под мокрия ръб на бонето и сводестата сянка на огромния и извънредно целесъобразен чадър. В началото и в края докоснах ръката Ви, която се отпусна в моята — надявам се и вярвам — с пълно доверие.
Каква незабравима разходка, какъв вятър! Спиците на чадърите ни се счепкваха, щом доближавахме глава да поговорим, и безнадеждно се оплитаха, свистящият вятър отнасяше всяка дума, край нас прелитаха изтръгнати зелени листа, а сърните на върха на хълма препускаха към мъчително надвисналата лавина оловносиви облаци. Защо Ви казвам всичко това, нали бяхте там? За да преживеем заедно думите, както преживяхме порива на вятъра и внезапната тишина, щом бурята за миг утихнеше. Бяхме се пренесли във Вашия свят, във Вашата водна империя, моравите тънеха под водата като град Ис, дърветата растяха едновременно надолу и нагоре от корените, а облаците равнодушно се вихреха, без да разграничават в листака въздух и вода…
