Читать «Обладаване» онлайн - страница 145
Антония Сюзън Байът
(А писмата, които си пишем… така се пристрастих към тях, че искам да Ви попитам — виждали ли сте някога господин Ръскин да демонстрира изкуството на природата, като рисува камък с пъстри жилки в чаша с вода? Краските му са ярки като скъпоценности, моливът и четката му са толкова изящни, описанието му защо трябва да видим онова, което действително е там, е толкова точно… ала не бива да продължавам, наистина трябва да спрем…)
Избрала съм път, скъпи приятелю, и трябва да го следвам. Ако искате, мислете за мен като за дамата от Шалот, ала с по-скромна мъдрост, която не избира глътката въздух навън и мразовитото пътешествие по реката към смъртта, а вместо това избира прилежно да се взира в пъстрата си паяжина, да работи с трудолюбивата совалка, да направи нещо — да затвори капаците на прозорците и шпионката…
Ще кажете, че не сте заплаха за това. Ще приведете разумни доводи. Има неща, които не сме си казали, с изключение на едно… което така безпогрешно определихте.
Зная го с най-съкровената си същност — заплаха съществува.
Бъдете търпелив. Бъдете щедър. Простете
Скъпа приятелко,
Последните ми писма са като гарваните на Ной — прелитат над пустата водна шир, над тлъстата Темза в тези дъждовни дни и изчезват, без да се върнат или да донесат признак на живот. Най-силно се надявах на последния, по когото изпратих екземпляр на „Свамердам“ още преди да е изсъхнало мастилото. Реших, че няма как да не познаете — в известен смисъл сама го призовахте, защото без Вашите тънки наблюдения, без Вашия филигранен усет за живота на миниатюрните нечовешки твари обликът му щеше да е далеч по-груб, не тъй отчетлив върху сухите му кости. Никога досега друго мое произведение не е било писано за определен читател — само за мен самия или за някакво полуоформено alter ego. Вие не сте това — обръщам се към Вашето различие, към другостта Ви… пленен, заинтригуван. И сега суетата ми, както и още нещо, чувството ми за чисто човешко приятелство, са наранени от това, че не можете — защото е нелепо да се твърди, че не смеете — дори да приемете произведението ми.
Ако съм Ви обидил, наричайки последното Ви тъй отдавнашно писмо противоречиво (каквото действително беше) или плахо (каквото действително беше), моля да ми простите. С пълно право можете да попитате защо така упорито продължавам да пиша на жена, която е заявила, че не може да поддържа приятелство (за което също е заявила, че е ценно за нея), и остава непреклонна в своето мълчание, в своя отказ. Някой любовник може наистина с чест да приеме подобна раздяла, ала как да го стори един миролюбив и ценен приятел? Не съм и промълвил, нито подметнал и подхвърлил и най-слаб намек за неподобаващо внимание: „ако нещата бяха различни, ах, тогаз…“ или „очите Ви, които, зная, са тъй ярки, биха могли да прочетат…“… не, нямаше нищо подобно, всичко извираше от чистосърдечните ми мисли, които са много по-близо до истинската ми същност, отколкото подобни галантни безсмислици… тъкмо това ли не можете да понесете?
