Читать «Обладаване» онлайн - страница 146
Антония Сюзън Байът
Защо упорствам толкова? И аз не знам. Може би заради бъдещи произведения, като „Свамердам“, защото си давам сметка, че неусетно съм започнал да Ви възприемам — не ми се подигравайте! — като муза.
Би ли могла дамата от Шалот да напише „Мелюзина“ в залостената си кула зад дълбокия ров?
Е, ще отговорите, твърде сте заета сама да пишете поезия, за да заработвате допълнително и като муза. Не ми беше хрумнало, че двете са несъвместими — даже напротив, може да се смята, че се допълват. Ала Вие сте непреклонна.
Не се заблуждавайте от шеговития ми тон. Изглежда, само той ми е останал. Ще се надявам без надежда това писмо да бъде гълъбицата, която ще се върне с дългоочакваната маслинова клонка. В противен случай ще престана да Ви безпокоя.
Скъпи господин Аш,
Не за първи път сядам да пиша това писмо. Не зная нито как да започна, нито как да продължа. Възникна едно обстоятелство — не, вече не зная дори как да пиша, защото как може обстоятелството да възникне и в каква премяна би се явило подобно същество?
Скъпи господине, писмата Ви не са стигнали до мен, защото има причина. Нито писмата Ви като грабливи гарвани, нито стиховете Ви, което е безкрайна загуба за мен.
Боя се, всъщност зная със сигурност, при все че нямам доказателство, което да съм видяла с очите си, че са били взети.
Днес случайно избързах, за да посрещна пощальона. Стигна се почти до книжна… схватка. Сграбчих плика, за мой срам… за наш срам и двете сграбчихме плика.
Моля Ви, умолявам Ви, казах Ви самата истина — недейте да осъждате. Опитвали са се да опазят честта ми и въпреки че не споделям съвсем представата за чест, подтикнала такава ревностна загриженост, трябва да бъда признателна, трябва… и наистина е така.
Ах, господине, разкъсват ме противоречиви чувства. Признателна съм, вече Ви го казах. Но също съм ужасно разгневена за това, че са ме мамили така, разгневена съм и от Ваше име, защото можеше да преценя, че е най-добре… да не отговарям на писмата Ви, но никой друг няма право да ги пипа, все едно какви са били мотивите му.
Не мога да ги намеря. Казаха ми, че са унищожени, разкъсани. И с тях „Свамердам“. Как може да се прости това? А как може да не се прости?
Домът ни, някога така щастлив, кънти от рев и вой и черно главоболие като болезнено було… Трей се щура из къщата, монсеньор Дорато не издава звук, а аз… аз крача, не мога да спра… и се питам към кого да се обърна… и мисля за Вас, приятелю, неволния виновник за толкова много печал…
Всичко е някакво недоразумение, сигурна съм.
Вече не знам кое бе правилно и неправилно в изначалната стъпка, да спрем да пишем…
