Читать «Обладаване» онлайн - страница 143

Ще Ви призная, че отначало думите Ви не само ме поразиха, а и ме разгневиха. Ала залогът е твърде голям — включително деликатността, добрата преценка и почтеността, които така любезно ми приписвате, — за да Ви отговоря с гняв. Затова мислих дълго и сериозно за нашата кореспонденция и Вашето затруднение по начина, по който сте избрали да го опишете — на жена, която „държи на свободата си да живее така, както досега“. Не кроя козни срещу свободата Ви, понечих да Ви отговоря… напротив, уважавам я, почитам я, възхищавам се на свободата Ви и нейния плод — Вашето творчество, Вашите думи, паяжината на езика Ви. На собствен гръб зная какво нещастие причинява на жените липсата на свобода и колко нежелани, колко болезнени са обичайно наложените им ограничения… какво разхищение! Най-искрено мислех за Вас като за добър поет и мой приятел.

Ала писмото Ви постигна поне едно — простете това неделикатно, но необходимо отклонение, тъй като недвусмислено определя отношенията ни като отношения между мъж и жена. Преди да изречем това, можехме да продължаваме до безкрай просто да разговаряме с намек за безобидно кавалерско отношение или куртоазна преданост, ала най-вече с желанието, което със сигурност не е противозаконно, да говорим за изкуството или занаята, на който и двамата принадлежим. Мислех, че тъкмо такава свобода сте си извоювали. Какво Ви накара да отстъпите зад ограда от настръхнали условности?

Може ли нещо да бъде спасено?

Ще посоча две свои наблюдения. Първото е, че с нищо не изразявате твърдо решение, че трябва да престанем да си пишем. Задали сте въпрос — при това се осланяте на мнението ми било с чисто женско самоотричане (изцяло mal a propo?), било защото това отразява истинското Ви състояние… и не сте напълно сигурна, че трябва да се сложи край.

Не, скъпа ми госпожице Ламот, не мисля (въз основа на приведените от Вас доказателства), че би било по-добре да прекратим тази кореспонденция. Няма да е по-добре за мен, защото ще остана вечно губещ, при това без спасителната нравствена увереност, че съм постъпил правилно или благородно, отричайки се от кореспонденция, която ме изпълва с такова дълбоко удоволствие и свобода… и не вреди на никого.

Не мисля, че ще бъде по-добре и за Вас, ала не познавам изцяло обстоятелствата и се изправям пред Вас, готов да бъда убеден…

Споменах две наблюдения. Това бе първото. Второто е, че пишете, сякаш — дали не отивам твърде далеч? — писмото Ви е продиктувано отчасти от възгледите на друго лице или лица. Казвам това с голямо колебание — просто е поразително, но в редовете Ви долавям друг глас… правилно ли съм отгатнал? Естествено, това може да е гласът на човек, който с много по-голямо основание, отколкото мога да си позволя, очаква Вашата вярност и внимание — ала трябва да сте наистина сигурна, че въпросният човек гледа на нещата правдиво, а не с взор, разсеян от други съображения. Не мога да намеря тон, с който да Ви пиша, без да звуча като тиранин или просител. Не зная — толкова бързо се превърнахте в част от живота ми — как ще живея без Вас.