Читать «Обладаване» онлайн - страница 141

В далечината сякаш се появи езеро. Беше точно на пътя ми, кафяво езеро с наситен цвят и неясна дълбочина, в чиято тъмна неподвижна повърхност се отразяваше горският балдахин. Погледнах натам и за малко отклоних очи, а когато погледнах отново, в езерото стоеше някакво същество. Длъжен съм да допусна, че се е появило с дребно вълшебство, защото преди това със сигурност го нямаше, а и нямаше как да е дошло, защото повърхността бе все така гладка и неподвижна.

Съществото бе малка млечнобяла хрътка с източена дребна глава и интелигентни черни очи. Бе легнала в езерото, или полегнала е по-точната дума, защото приличаше на полегналия сфинкс, разполовен от повърхността на водата: тънката й черта близваше раменете и бедрата на хрътката, а крайниците й сияеха отдолу, плувнали в зелено и кехлибар. Бе изпънала деликатните си предни крака, увила изящната си опашка около тялото. Беше съвършено неподвижна, сякаш издялана от мрамор, и остана така не броени минути, а доста по-дълго.

Около врата й имаше сребърна верига с кръгли сребърни чанове — не ситните звънки звънчета, а големи звънци като гъши или пачи яйца.

Спрях с коня и се взрях в съществото. А то, застинало като камък, на свой ред се взря в нас с привично уверен и някак заповеден поглед.

За няколко мига изобщо не можех да реша дали видението е истинско, или халюцинирам…, или Бог знае какво? От друго време ли идваше? Лежеше пред нас напълно невероятно, наполовина във водата, същински Canis aquaticus, въздигащ се воден дух… или земен дух, потънал наполовина под водата.

Не можех да продължа, нито да го накарам да отстъпи, да се премести или да изчезне, дори животът ми да зависеше от това. Аз се взирах в него, то се взираше в мен. Виждаше ми се като вкаменено стихотворение и се сетих за Вас и за Вашето кученце, и за Вашите неземни твари, които бродят по белия свят. Сетих се и за няколко произведения на сър Томас Уайът, предимно ловни стихове, където обаче ловните същества са обитатели на двореца. Noli me tangere, горделиво сякаш казваше звярът, и действително не можех да пристъпя към него, нито го сторих, а доколкото ми беше по силите, се върнах във времето при светлината на деня и часовника на ежедневните брътвежи.

След като го описах, може да Ви се стори незначително — на Вас или на всеки друг, който го прочете. Ала наистина беше там. Беше знак. Представих си Елизабет в дните на младостта й, когато е излизала на лов в същия този парк със същите дребни хрътки, дева ловджийка, неумолима Артемида, и ми се стори, че зървам белотата на ожесточеното й лице и пръсналите се кошути. (Минах покрай добре охранените им посестрими — пасяха с немалко задоволство или ме гледаха като статуи, душейки миризмата от преминаването ми.) Знаете ли, че след като минела през някой чифлик, Прокълнатата ловна дружина понякога оставяла в огнището кутре, което се плашело от правилното заклинание, но иначе оставало цяла година и се хранело от запасите на домакинството до завръщането на ловците?