Читать «Обладаване» онлайн - страница 142
Антония Сюзън Байът
Няма да пиша повече за това. Изкарах се достатъчно голям глупак и поставих достойнството си изцяло във Вашите ръце със същата вяра, която Вие показахте към мен в последното Ви незабравимо писмо, а то, както споменах още в началото, ще получи своя отговор.
Споделете какво мислите за моето привидение…
По „Свамердам“ остават последни щрихи. Бил е човек с изкривен ум, изгубена душа, презиран и отхвърлен като много велики мъже, а житейският му път почти до съвършенство съвпада с големите теми, вълнували, не, по-скоро обсебили, природата му. Замислете се, приятелко, за разнородния, многолик и безконечно разтеглив човешки дух, способен в един и същ миг да населява задушен холандски кабинет, пълен с екзотични екземпляри, да прави дисекция на микроскопично сърчице, да съзерцава призрачна водна хрътка сред листака, озарен от яркото английско слънце, да крачи в Галилея, замислен заедно с Ренан за криновете на онези поля, и непростимо да наднича с фантазията си в тайните на незърваната стая, където сте склонили глава над белия лист и се усмихвате над работата си… защото работата над „Мелюзина“ вече е започнала и рицарят идва за срещата до Извора на жаждата…
Скъпи приятелю,
Наричам Ви така за първи и последен път. Хвърлихме се надолу по стръмното, поне аз се хвърлих там, където можехме да се спуснем по-зорко или въобще да не стигаме. Напомнено ми беше, че продължаващите разговори с Вас крият опасности. Боя се, че с тези думи не проявявам деликатност, наистина не виждам добър изход и не Ви укорявам за нищо, нито себе си, освен за едно недискретно признание — и то какво? — че съм обичала баща си и възнамерявам да пиша епическо произведение?
Ала светът няма да погледне с добро око на такива писма между жена като мен, живееща в споделено уединение, и мъж, пък бил той и велик и мъдър поет…
Намират се хора, които се тревожат какво ще каже светът… или съпругата му. Намират се хора, засегнати от лошото му мнение. Беше ми изтъкнато — напълно основателно, че ако държа на свободата си да живея така, както досега, и сама да се грижа за делата си, и да се посветя на работата си, трябва с още по-голяма предпазливост и в достатъчна степен да запазя доброто си име пред света и съпругата му, за да избегна лошото му мнение и произтичащите от това дребнави ограничения върху свободата, с която се придвижвам.
В нито едно отношение не ще оспоря деликатността Ви, преценката Ви и почтеността Ви.
Не смятате ли, че ще е по-добре да прекратим тази кореспонденция?
Скъпа приятелко,
Писмото Ви ме порази като гръм от ясно небе, както, разбира се, сте предусещали — така дълбоко се различава от своя предшественик и от почтеността и доверието, които се породиха и установиха (така смятах) между нас. Запитах се какво ли съм направил, за да Ви уплаша така, и си отговорих, че с идването си в Ричмънд съм престъпил границите на личното пространство, което сте си очертали… не само с идването си, а и с написаното за онова, което видях. Бих Ви призовал да го приемете като капризно преувеличение на любопитен феномен, макар че не беше така, ако след дълъг размисъл действително смятах, че причината се крие именно в това. Ала не е така и дори да е било така, след тона на писмото Ви вече не е.
