Читать «Обладаване» онлайн - страница 140

И както се случва с всички добри рицари във всички добри приказки, яздех леко встрани от останалите, потънал в мислите си. Конят пристъпваше по тревистата пътека, а край мен, както с пълно основание можете да допуснете, цареше омагьосана тишина. В другите краища на парка пролетта вече бе запретнала ръкави — в жилавите дребни клони на младата папрат, чиито листа се къдреха като новородени змийчета и приличаха едновременно на пера и на люспи, стреснахме семейство зайци. Ята черни гарвани, страшно заети и важни птици, крачеха насам-натам и забиваха синкавочерния си триъгълен клюн в корените. Излитаха чучулиги, паяци стелеха сребристите си геометрични капани, срещахме отмалели пеперуди, а сини водни кончета се стрелкаха в неравномерен полет. Видяхме и керкенез, рееше се с невероятна лекота по въздушните течения, впил поглед в пъстрата земя.

И така, навлизах все по-навътре в притихналия тунел на пътеката, без да съм сигурен къде съм, и без това да ме тревожи, без да мисля за спътниците ми и дори за близостта на… някои приятели. Заобикаляха ме букове; пъпките им, тъкмо покарали, бяха яростно ярки, а новата възродена светлина по тях — припламващ диамант; ала в дълбините бе тъмно като под свода на безмълвна църква. И не пееха птици, или поне аз не чух нито една, не почукваше кълвач, не подсвирваше, не подскачаше дрозд. Заслушах се във все по-дълбоката тишина, а конят ми меко и без пукот стъпваше върху влажните жълъди, мокри от дъжда, но не достатъчно подгизнали, за да шляпат. И ме споходи доста обичайното усещане, поне за мен, че излизам извън времето, че тясната пътека, нашарена от тъмни петна, безразлично се стеле пред мен и зад мен, а аз съм едновременно такъв, какъвто съм бил, и такъв, какъвто ще бъда, всичко наведнъж, сбито на кълбо, затова продължавах с безразличие напред, защото всичко беше едно цяло, независимо дали идвам, отивам си или стоя на едно място. Такива мигове за мен са поезия. Не ме разбирайте неправилно, нямам предвид превзетото моминско „поетично“, а източника на онзи порив, от който се раждат редовете — и като пиша това, имам предвид редовете на стиха, разбира се, но също така редовете на живота, които с безразличие преминават през нас от началото до края. Как да Ви обясня какво имам предвид? И пред кого другиго, ако не пред Вас, мога изобщо да се опитам да опиша неописуемото — тези смътно недосегаеми неща? Представете си абстрактна скица, нахвърляна от учителя по рисуване, за да Ви поправи перспективата — ветрило или тунел от линии, които се стесняват все повече и се събират не в слепота, не в нищото, а в точката на изчезване, в безкрайността. Представете си ги след това въплътени в крехките ярки листа, в бледата светлина, в синевата над тях… във високите сиви стволове с изтъняваща мека кора и в самата набраздена земя, невероятен килим в най-различно кафяво, черно, нюанси с цвета на сажди и торф, пепел и кехлибар — толкова отчетливи и същевременно слети в едно, бликнали по земята и същевременно застинали… не мога да го изразя… вярвам, че вече го знаете…