Читать «Обладаване» онлайн - страница 139
Антония Сюзън Байът
Не мога да пиша повече. Сърцето ми прелива — споделих прекалено много и ако отново прегледам тези листове, куражът ми ще ме напусне, затова ще ги изпратя така, без да поправям нищо, и нека всичките им несъвършенства тежат на главата им — Бог да Ви благослови и да Ви пази.
Скъпа приятелко,
Мога да се нарека Ваш приятел, нали? Тъй като през последните два-три месеца истинските ми мисли прекарват повече време с Вас, отколкото с когото и да било другиго, а където са мислите ми, там съм и аз, такава е истината — макар също като глогината да съм само присъствие на прага, както ми бе наредено. Бързам да Ви пиша не в отговор на последното Ви изключително щедро писмо, а за да споделя едно странно видение, преди да изчезне. Отговор заслужавате и ще получите — но сега трябва да Ви разкажа, преди да изгубя кураж. Любопитна ли сте? Надявам се!
Първо трябва да Ви призная, че видението ме споходи, докато яздехме през Ричмънд Парк. Защо трябва да го признавам? Не може ли един поет и джентълмен да поязди с приятели, където пожелае? Поканиха ме да се разтъпчем в парка и ме обзе неясно безпокойство, сякаш над гористите му дъбрави и зелените морави тегнеше неизречена забрана, стаена в плетовете на бодливата дива роза — както над Вашия дом, както над Шалот за рицарите, над заспалата гора в приказката. В приказките обаче, както знаете, забраните се налагат единствено за да не бъдат спазени — трябва да не бъдат спазени, пример за което виждаме и в собствената Ви „Мелюзина“ с поразително злочестата участ, сполетяла непокорния рицар. Нищо чудно изобщо да не бях припарил в парка, ако не усещах отчетливо искрящия блясък на залостеното и забраненото. Ала като добре възпитан господин от XIX в. съм длъжен да добавя и друго — чувството, че нямам право да се помайвам край повета, розите или бухналото майско дърво, както свободно и небрежно можех да сторя, защото тротоарите са на всички. Няма да разменя въображаемата розова беседка за действителността, докато не бъда поканен, а това може никога да не стане. И така, яздех отсам палисадата на парка, мислех си за онези, които живеят тъй близо до железните му порти, и на всеки ъгъл си представях, че мога да зърна полупознат шал или боне, които изчезват от погледа като някоя от Вашите бели дами… изпитвайки леко раздразнение към добрия квакер, чиито закърнели земни добродетели вдъхват много по-голямо доверие от поетичната нравственост на Р. Х. Аш…
