Читать «Обладаване» онлайн - страница 137

Ала сега е редно да се обуздая и да насоча блуждаещия си ум към Вашите колосални въпроси или и двамата ще потънем в излишни въображаемости и напразно умозрение.

И аз съм виждала С. Т. К. Бях още дете, валчестата му ръка почиваше върху златните ми къдри, гласът му отбеляза, че косата ми е бяла като лен, така се изрази или след това съм си измислила, че го е казал, защото и аз като Вас не мога да не си представям, не мога да оставя нещата такива, каквито са — мисля, че каза: „Прекрасно име! Вярвам, че не е зла прокоба“. Това е единственият знак, с който разполагам за края на „Кристабел“ — а именно че на героинята е съдено да изпита нещастия, което не е трудно да се види, макар че как би могла след това да познае щастието, това е по-трудно, ако не и невъзможно, да се разбере.

Ала сега трябва напълно да променя обичайния си тон. Сега трябва да пиша стегнато, без да пърхам и да Ви разсейвам с позлатени шлейфове или блещукащи девойки. Колко е глупаво да се преструвате, че се боите, или наистина да се боите може би, че ще изпитам друго освен дълбока благодарност за думите Ви за Мелюзина или за творческите ми заложби, за това какво бих могла да направя. Четете мислите ми или ми изяснявате собствените ми наклонности, и то не натрапчиво, а с истинско прозрение. Такава е наистина моята Мелюзина, точно такова съчетание на обикновеното и човечното с противоестественото и дивото, както допускате — създателка на огнища и демон унищожител. (При това жена, за което не говорите.)

Не знаех, че четете детски произведения, като „Приказки през ноември“. Те са преди всичко приказките на баща ми и се разказват единствено през мрачните месеци, през които са родени. Той често казваше, че събирачите и изследователите, които навестяват Бретан през лятото, когато морето понякога се усмихва, а мъглата се вдига от гранита и той почти сияе, може никога да не намерят онова, което търсят. Истинските приказки се разказват само в тъмна доба, след Празника на Вси Светии. А най-страшните приказки са ноемврийските — за бродници, демони, знамения, за властелина на въздушните духове. И за Анку, подкарал зловещата си колесница — скрибуцащо, стенещо и стържещо возило, натоварено догоре с клатушкаща се купчина мъртвешки кокали, което всеки може да чуе зад гърба си в самотната пустош в тъмна нощ. Кочияшът е скелет и под голямата му шапка се виждат само празните му очни кухини, но трябва да знаете, той не е Смъртта, а неин слуга, понесъл косата й, чието острие не сочи навътре за жътва, а навън — за какво? (И сега чувам гласа на баща ми в притъмнялата вечер, пита — за какво? Ако Ви го разказвам малко сухо, то е, защото дните стават дълги и дроздът пее в захлас в избуялата глогина, и на всичко това не му е сега времето.) Ако все още си пишем през ноември — а защо да продължаваме? или защо не?, — тогава наистина ще Ви разкажа приказка, достойна за баща ми. След ноември идваха по-нежните приказки за рождеството на нашия Бог — сигурно си спомняте бретонското поверие, че на този свят ден животните проговарят в краварниците и оборите, но никой смъртен не може да чуе какво казват тези мъдри и невинни същества, защото го чака смърт…