Читать «Обладаване» онлайн - страница 135

Нещо особено прекрасно в мита за Мелюзина, сякаш казвате Вие, е това, че той е едновременно див, странен, ужасяващ, пропит от демоничното и в същото време непоклатим като най-добрите приказки на този свят, които описват домашния живот и устройството на обществата, възникването на земеделието и любовта на всяка майка към децата й.

Сега ще се одързостя и вярвам, че няма презрително да се нахвърлите върху мен, ако греша, ала в дарованията, които вече разкриват творбите Ви, виждам такова майсторство и в двата противоположни елемента, че сякаш този разказ е създаден за Вас, даже очаква именно Вие да го разкажете.

И във вълшебните Ви приказки, и в изящната Ви лирика личи, че притежавате съвършено точно око и ухо за прозаичното, както и за подробностите — за домашните калъфи и чаршафи например, за изящните манипулации при деликатния шев, за занимания като доенето, благодарение на които обикновеният мъж вижда света на дребните домакински дела като райско откровение.

Ала Вие не можете да се примирите само с това. Светът Ви е населен с безгласни форми, странстващи страсти и малки пърхащи страхове, много по-зловещи от всеки традиционен прилеп или вещица, яхнала метла.

С което казвам: Вие притежавате силата да изобразите сигурната твърдина на Лузинян, каквато би могла да бъде в живота на господарите, дамите и селяните в ярките илюстрации на някой часослов, и същевременно можете да изобразите гласовете на въздуха, техния вой, песента на Сирените, нечовешката скръб, която пищи по дългите коридори на годините…

Какво ли мислите за мен сега? Вече Ви казах — не мога да мисля за нищо, без да си го представям, без да му придавам форма с очите и слуха на въображението си. Точно затова в съзнанието си виждам съвсем ясно незърнатата Ваша порта и свода й, отрупан с повет, с приказните лилаво-сини цветове и с дребните пълзящи рози. Виждам съвсем ясно и салона Ви, където двете му спокойни обитателки се занимават — не ще река с плетене, но с четене може би — и четат на глас някоя творба на Шекспир или на сър Томас Малори, а монсеньор Дорато в одеждата си от лимонови пера седи под филигранния си купол… и кученцето Ви, каква порода е? Ако се осмеля да гадая, бих казал може би шпаньол — да, ето че го виждам пределно ясно, уви, едното му ухо е шоколадово, а другото е бяло, размахва косматата опашка… или може би изобщо не изглежда така, а е някоя малка хрътка, млечнобяло изящно същество, каквото дамите на сър Томас Уайът държат в загадъчните си покои. Изобщо не си представям Джейн — но може и това да стане. Съвсем ясно обаче ме спохожда ароматният призрак на Вашите чайове, разколебан между върбинка, зелен лимон и малинови листа, които скъпата ми майка намираше за извънредно ефикасни при главоболие и отмала.

Ала нямам право, колкото и да простирам взора на жадното си въображение върху невинните столове и тапети, нямам право да простирам злощастното си любопитство към Вашата работа, Вашето творчество. Ще ме обвините, че се опитвам да напиша Вашата Мелюзина, но не е така — това е само злощастната ми склонност да се опитам с ума си да придам конкретен образ на това как Вие бихте го направили, и пред мен веднага се разкриват наистина вълнуващи възможности, като панорамата на продължителна езда в тайнствената Броселиандова гора, тъй сенчеста и изпъстрена с капки слънце… и си мисля за Вас — значи ще го направи, ще започне. Но зная също, че творчеството Ви не значи нищо за Вас, ако не е наистина оригинално — и тези мои умозрителни догадки са нахалство. Какво да кажа? Никога преди не съм се изкушавал да обсъждам тънкостите на собственото си творчество или творчеството на друг поет, с когото съм общувал, и винаги съм следвал самотна и самодостатъчна пътека… но с Вас веднага усетих, че трябва или истината, или нищо — нямаше среден път. Затова говоря с Вас — не говоря, а Ви пиша, нижа писмена реч, що за странна смесица… говоря с Вас, както бих разговарял с всички, които най-силно занимават мислите ми — Шекспир, Томас Браун, Джон Дън, Джон Кийтс, и откривам, че най-безпардонно Ви заемам — на Вас, живо същество от плът и кръв, гласа си, както обикновено го заемам на всички тези мъртъвци… Което ще рече — ето Ви автор на монолози, който непохватно се опитва да създаде диалог и се натрапва и в двете половини. Простете.