Читать «Обект № 522» онлайн - страница 46

И така, ето две обяснения за полицейското присъствие. Най-логично е след анонимното ми обаждане да са проверили в архива всички бежови доджове на повече от пет години в града (по данни от вчера броят им е 1057) и по някаква случайност да са попаднали на този. Дори без уликите, които щях да подхвърля в гаража му, те са убедени, че Леон 6832 е изнасилвачът и убиецът на Майра 9834 и в момента го арестуват или чакат да се прибере.

Другото обяснение е по-обезпокоително. Ченгетата са решили, че някой се опитва да го натопи. И сега чакат мен.

Започвам да се потя. Лоша работа, лоша работа, лоша работа…

Но без паника. Съкровищата ти са на сигурно място. Килерът ти е в безопасност. Спокойно.

Все пак трябва да разбера какво става. Ако присъствието на полицията тук е само извратено съвпадение, нямащо нищо общо с Леон 6832 и мен, ще подхвърля уликите и ще бягам в Килера.

Ако обаче са разбрали за мен, може би знаят и за другите. Рандал 6794, Рита 2907, Артър 3480…

Нахлупвам още малко шапката над очите си, намествам черните очила. Променям маршрута си, заобикалям отдалече къщата, минавам по глухи улички, градини и дворове. Държа се на разстояние от три пресечки, което те услужливо са ми очертали, като са паркирали двата форда там.

Описвам полукръг и излизам на тревния склон, водещ към главното шосе. Качвам се и отгоре виждам дворчетата и верандите на къщите в карето на Леон 6832. Започвам да ги броя, за да намеря неговата.

Няма нужда да броя. Ясно виждам един полицай на покрива на двуетажна постройка срещу къщата му. Държи дълго оръжие. Снайпер! Има още един, с бинокъл. Неколцина други, с костюми или цивилни дрехи, се крият в храстите около съседната сграда.

После две ченгета започват да сочат към мен. Виждам още един, на покрива на друга сграда. Той също ме сочи. И понеже аз не съм висок метър й деветдесет, не тежа сто и десет килограма и кожата ми не е черна като абанос, значи изобщо не се интересуват от Леон 6832. Чакат мен.

Ръцете ми се разтреперват. Представете си да се бях наврял насред тази каша с уликите в раницата.

Десетина полицаи се втурват към колите или към мен. Тичат като вълци. Обръщам се и се покатервам по склона, задъхвам се, обхваща ме паника. Чувам първите сирени още преди да стигна най-горе.

Не, не!

Съкровищата ми, моят Килер…

По шосето, общо четири платна, движението е натоварено, което е добре, защото шестнайсетичните са принудени да карат бавно. Лесно претичвам, дори без да вдигам глава; сигурен съм, че никой няма да види ясно лицето ми. Прескачам мантинелата и се втурвам надолу по друг склон. С колекционерството и други дейности се поддържам в добра форма и скоро бягам с всички сили към най-близката станция на метрото. Спирам само за кратко, за да си сложа памучни ръкавици и да извадя от раницата найлоновото пликче с уликите, които смятах да оставя. Хвърлям ги в една кофа. Не мога да допусна да ме хванат с тях. Не мога. На половин пресечка преди метрото се шмугвам в една уличка зад някакъв ресторант. Обръщам якето си, което е с две лица, сменям си шапката и отново излизам, като вече нося раницата в пазарска чанта.