Читать «Обект № 522» онлайн - страница 40

Има още един факт, на който ченгетата могат да обърнат внимание, ако си вършат добре работата. Леон 6832 е бивш войник, служил е в Ирак и не е много ясно какво е станало с 45-калибровия му пистолет, след като се е уволнил. Със сигурност не го е сдал. Бил го „загубил" при акция.

Много странно тогава за какво са му 45-калибровите патрони, които е купил преди няколко години.

Ако тази информация стигне до ченгетата, което няма да е много трудно, може да си направят извода, че заподозреният е въоръжен. Ако се разровят още малко, ще научат, че нашият човек е лекуван във военна болница за ветерани — от посттравматичен стресов синдром.

Психически нестабилен въоръжен заподозрян?

Кой полицай няма да стреля при най-малкия повод?

Да се надяваме, че ще имат такъв. Невинаги имам пълно доверие на изкупителните жертви, които избирам. Може да изскочи някое неочаквано алиби. Или съдебните заседатели да се случат идиоти. Може би днес Леон 6832 ще замръкне в чувал. Защо не? Не заслужавам ли малко повече късмет като компенсация за безпокойството, с което ме наказва Господ? Понякога животът ми е доста труден, да знаете.

До дома му в Бруклин има около половин час пеша. Все още сгрят от транзакцията с Майра 9834, аз се наслаждавам на разходката. Раницата ми тежи. Вътре нося не само фалшивите улики и обувката, с която оставих отпечатък на местопрестъплението, а и някои малки съкровища, които намерих, докато се шляех по улиците днес. За съжаление в джоба си имам, само малък трофей от Майра 9834 — парченце от нокът. Бих искал да запазя нещо по-лично, но убийствата в Манхатън са сериозна работа и всяка липсваща част привлича вниманието.

Ускорявам малко ход, наслаждавам се на ритмичното поклащане на раницата на гърба ми. Наслаждавам се на хубавия пролетен ден и на спомените от транзакцията с Майра 9834.

Наслаждавам се на спокойното убеждение, че съм може би най-опасният човек в Ню Йорк, а също неуязвим, невидим за всички шестнайсетични, които биха могли да ми причинят зло.

* * *

Светлината привлече вниманието му.

Проблясък в дъното на улицата.

Червено.

Друг проблясък. Синьо.

Телефонът започна да се хлъзга в ръката на Леон Уилямс. Говореше с един приятел. Издирваше човека, за когото доскоро работеше и който беше изчезнал, след като дърводелската му фирма фалира, оставяйки само дългове, включително повече от четири хиляди долара, които трябваше да плати на най-стабилния си работник, Леон Уилямс.

— Леон — говореше мъжът от друга страна на линията, — самият аз не знам къде е този негодник. Накара ме да…

— Ще ти се обадя по-късно.

Щрак.

Едрият негър погледна през завесата, която с Джанийс бяха окачили тази събота (Уилямс се чувстваше ужасно, че приятелката му трябва да плаща всичко — ох, как мразеше да няма работа), и широките му длани се запотиха. Светлините бяха от две цивилни полицейски коли. Слязоха двама детективи и разкопчаха саката си, но не защото беше топло. Колите се преместиха, за да блокират улицата.