Читать «Някои измерения на научната фантастика: предубеден поглед» онлайн - страница 2

И все пак, това породи за мен нов проблем. Всеки път, когато говорех, трябваше да имам какво да кажа. Това наложи да проуча собствените си отговори на незадавани въпроси към фантастиката и да си дам сметка за някои от силите, които са я формирали и продължават да я формират. Когато бях помолен да напиша това есе, реших да очертая като цяло резултата от тези опити и да покажа възникналите в процеса химери, каквито и да са те, първо; понеже самият аз съм любопитен да ги видя и второ; защото искам да се впиша с няколко думи, преди количеството критика на научната фантастика да надрасне количеството научна фантастика, когато ще бъде малко вероятно да бъда забелязан.

Дупката с размерите на Аполо в моята душа, която бе запълнена през онзи ден бе копана отпреди в продължение на повече от двадесет години, когато започнах да чета истории за космически пътешествия. Това бе част от нея, но не всичко; Но емоцията е също толкова част от смисъла, колкото и мисълта за него и доколкото повечето дългогодишни почитатели на този вид литература започват да я четат в ранна възраст, основното привличане се състои в усещането, което тя поражда. Към кое всъщност се стремят те? чисто бягство от действителността? Любов към спектакли с космически измерения? Закъсняло възраждане на инфантилни фантазии по времето, когато те нормално би трябвало да започнат да избледняват? Всички тези неща взети заедно? Някои от тях? Нито едно от тях? Или нещо друго?

Понятието „усещане за чудеса“ заема достойно място в подобни дискусии, а аз винаги и навсякъде съм търсил това усещане в литературата с надеждата да се добера до пълното разбиране на нейните механизми. Винаги съм го очаквал на две места: в творбите на Сент Екзюпери от ранните дни на въздухоплаването и в описанията на Жак Кусто в началото на подводните експедиции, оборудвани с акваланги. Общият елемент, както го виждах бе, че и двата вида писания споделят с фантастиката тема, засягаща проникването в едни непознати преди това светове с помощта на уреди изобретени и сглобени от човек, които му помагат да разшири сетивата си до непознати преди това измерения.

Обръщайки се назад, аз се почувствах длъжен да класифицирам митовете, легендите, библейските сказания и откъслечните части от фолклор, които винаги са заемали висока позиция във въображаемите ми пътешествия като източници на нови елементи, но също така и на различия. Винаги е имало разказвачи със спекулативно настроено мислене, за които е удоволствие да се разхождат в периферията на познатото, изказвайки предположения за мащабите на непознатото. Може да се спори, че това е необходима съставка на епическата литература — да се занимаеш с духа на епохата, да го разнищиш ш да оставиш края на човешкото състояние отворен, а самата смърт по някакъв начин надхвърля дори фундаменталните схващания за трагедия и комедия. Истинската епика, разбира се, в исторически план е малко и на мястото си, но този малко или много прозаичен елемент, импулсът за преувеличение, довеян от Класиката, Християнските или Ренесансовите отсенки, които изпъстрят Западната литература с романси, приказки, екзотични воаяжи и утопии, винаги са ми се е струвал като същия полет на фантазията както днешната фантастика, само че тогава се е работило с обектите, с които са разполагали навремето. Трябваше да дойде Епохата на просвещението, да дойде науката, индустриалната революция и да родят нови източници на идеи, които да бъдат натискат, въртени, преобръщани и напъхвани през по-нататъшни пространства, за да породят в крайна сметка научната фантастика. Когато най-големите и най-интересни идеи дойдоха откъм науката, а не откъм теологията или откъм изследването на нови земи, един поглед назад дава да се разбере, че изглежда логично да се роди нещо като научната фантастика.