Читать «Някои измерения на научната фантастика: предубеден поглед» онлайн - страница 5

И все пак фантастиката е загрижена за състоянието на човечеството и за съдбата на човека. Точно спекулативната същност на нейната загриженост бе причината да бъдат изоставени Аристотеловите структури, отнасящи се до необхватимите с разума и неизменни понятия. Нейните методи включват едно размекване на възвисените персонажи, в исторически и диалектическо-времев аспект, асимилация на напреженията в технологичното общество и възпроизвеждане на „усещане за чудеса“ посредством игри на въображението, прехвърлящи пред познанието мост към нови простори — усещане, способно, в най-добрата си същност, да сравни силата на това изживяване с припознаване, за което Аристотел е твърдял, че е най-силният ефект на трагедията. Може дори да се спори, че усещането за чудеса представлява един друг ред на познание, но аз не виждам причина да се задълбавам във възможните метафизични аспекти от тази гледна точка.

Доколкото авторитетността има склонност да демонстрира загриженост за нечии наследници, ние имаме щастието да сме вътре в нещата днес, в самото им начало, когато все още можем да се целим нависоко и да композираме чертите си в една поза на увереност, надявайки се в същото време на съгласие. На мен ми се струва, че в такъв случай има връзка между цялостната същност на научната фантастика и тази висока литературна форма, епиката. Традиционно епиката се смята за представяща духа на цяла една цивилизация — Илиадата, Махабхарата, Енеида, ни разкриват ценности, грижи, надежди за по-добра участ на гърците, на древните индуси, на римляните. Научната фантастика е в по-малка степен провинциална, защото тя наистина се занимава с човечеството като такова. Не съм толкова дързък, че да заявя, че което и да е фантастично произведение някога се е доближило до нивото на епическите произведения (въпреки че Олаф Стапълдън вероятно е стигал най-близо), но по скоро бих желал да отбележа, че импулсът, който я движи е в кръвно родство с този на епическите хроникьори и е отразен в желанието да се занимаваш с бъдещето на човечеството, описвайки го по всеки възможен начин, като духът и ориста не касаят отделна народност, а човека.

За нещастие, литературата от висока класа изисква нещо повече от добри намерения и поради това аз се чувствам длъжен да повторя предупреждението си, за да не бъда разбран погрешно, повече отколкото се полага в такива случаи. В процеса на говорене за епиката, аз се опитвам да отбележа сходството в духа и субстанцията между научната фантастика и епичните форми. Не поддържам схващането, че то се постига във всеки произволен случай или в областта, разглеждана като отделна цялост. Възможно е да го има; възможно е и да го няма. Застанал съм прекалено близо, за да видя това ясно. Изказах единствено мнение, че фантастиката се ражда по подобен начин, обладавана от време на време от нещо подобно на Омирово вдъхновение и че основните й цели са от същия характер, като демонстрира впечатляващо сходство по-скоро с епиката, отколкото с реалистичната новела, в чиито пазви е родена и откърмена. Източникът на тази специална жизненост може спокойно да бъде фактът, че, както и субектът й, тя продължава да се развива и остава недовършена.