Читать «Носител на смъртта» онлайн - страница 43

Тази новина предизвика отчетливо пъшкане. Абилийн, Сан Анджело и Брейди бяха междинни станции на северозапад от Форт Уърт в родния щат Тексас. Бяха територии под тоталния контрол на Федерацията, където нямаше никакъв шанс за битки.

— След това отиваме на север — да преследваме мюти!

Батальонът отвърна с тържествуващ вик, размахвайки юмруци във въздуха. Макдонъл зърна приближаващо се превозно средство. Беше затворен модел с четири вагона. Той извика към екипажа:

— Ешелонции, Мииир-но!

Близо хиляда чифта ботуши се събраха в синхронизирано тупване.

Шефът на пионерите направи завой и прибра строевата си палка с месингов връх под лявата си подмишница, паралелно на земята.

Возилото изскърца и спря пред него. Вратите от двете страни се отвориха и избълваха екипа офицери, които щяха да управляват Луизианската дама. Чу се отчетливо ахване от ветераните в екипажа, когато зърнаха рунтавия бял мустак на офицера с жълтите командирски нашивки на ръкава.

Беше Хартман, старият им командир. Бъфало Бил — обратно в униформа и начело, а осем от дванайсетте усмихнати лица около него принадлежаха на офицерите, които бяха служили с него чак до момента, когато бяха дошли на борда да ги арестуват.

Дясната ръка на Бък Макдонъл се изстреля към ръба на шапката му, палецът и пръстите в перфектно обработено козируване.

— Осми батальон, пионерска дивизия, строени на борда на Луизианската Дама, готови за инспекцията ви, СЪР!

— Благодаря ви, господин Макдонъл.

Хартман отвърна на козируването, както и дванайсетте офицера, наредени в две шахматни редици зад него. След приключването на официалните поздравления, Хартман стисна топло ръката на своя шеф на пионерите.

— Добре дошли отново, сър.

— Страхотно е да съм тук, Бък. Кога чу, че сме на път?

— Снощи, сър. Голям зор видях да го скрия от момчетата.

— Е, изглеждат доволни — забеляза Хартман. — Мислех, че няма да им се ще особено да служат на два пъти провалил се командир.

— Сър! Шегувате ли се? — Макдонъл се обърна към мъжете, подредени в три редици пред Дамата.

— Хайде, разглезени женчовци, ваш'та мама службогонска! Хайде да ви чуя за командира!

Шестотинте ветерана, формиращи ядрото на екипажа се отприщиха в добре-премерен тон за песен:

— _Бъфало Бил! Бъфало Бил! Само кажи и за теб съм убил! Дай ни пушка, шлем и сак, ще сме с теб до ада чак!_

— Готови ли сме? Способни ли сме? Ставаме ли за показ? — настоя Макдоналд.

Всички, включително и офицерите зад Хартман, се включиха в традиционния отговор:

— _Че как! Дай, дай, дай!_

Видимо трогнат от топлото посрещане, Хартман сигнализира на Макдонъл да успокои мъжете.

— Ешелонциии! Свобод-но!

Шестотинте мъже и жени от екипажа на Дамата бяха строени в отделни групи пред вагоните, на които бяха назначени: медицинският екип пред «кървавия» вагон, «огнеборците» — пред мотрисите, и т.н. Докато Хартман развеждаше офицерите си покрай редиците, всеки взводен или участъков командир призоваваше екипа си в стойка мирно. Командирът на ешелона спираше да размени по няколко думи, когато видеше познато лице. Офицерите ветерани провеха същото. Новоназначените щяха да имат обичайния разговор очи в очи с Хартман и офицера на конкретния им отряд, щом се качаха на борда.