Читать «Носител на смъртта» онлайн - страница 36

Да… беше си загадка — като да се опитваш да разбереш защо някой ще иска да седи на гърба на някое от четирикраките уроди, с които пристигнаха мютите. Особено при положение, че зверовете разполагаха със зъби, които могат да ти прегризат ръката и задни крака, които ритаха със силата на парен чук. Е, мютите се бяха оборудвали със седла и юзди, за да ги управляват, ама пак си беше шибан начин за придвижване.

Гриф виждаше, че конете ще бъдат от полза за пренасяне на екипировка, но дори и това си имаше лошата страна. Воденето на върволица от натоварени коне просто те превръщаше в по-голяма мишена, а винаги съществуваше риска зверовете да щипнат нанякъде с ценните ти притежания. По-добре да пътуваш с лека екипировка, отколкото да вземеш да разчиташ на транспортна система, която всеки преминаващ скайхок може да разпарчатоса за нула време.

От друга страна, ако за момент забравеше за собствените си чувства, Гриф можеше да оцени накъде биеха Малоун и новите му мютски приятели. Ако успееш да се задържиш на седлото и схванеш как да подкараш животното, можеш да преминеш голямо разстояние за кратко време. Достатъчно бързо да надбягаш мют. Някои от момчетата вече се бяха справили с проблема и когато ги гледаше как се перчат пред останалите, Гриф разбираше възбудата на ездачите.

Нямаше две мнения по въпроса. Беше впечатляващо, но противоестествено. Не беше и практично. Оставаше проблемът с поддръжката. Конете не бяха като возила с колела. Ако някое возило се счупеше, трябваше просто да пуснеш бордовата диагностична програма и да поръчаш необходимите нови части. С конете, здравата се прецакваш. Най-напред, никой не знаеше какво става вътре в коня и не можеш да поръчаш нови крака, както правиш с колелата. Ако се счупеше крак — край. Нямаше как дори да се задели туй-онуй за резервни части. Трябваше да простиш с целия кон.

Гриф хвана седлото от дърво и кожа, възхищавайки се отново на сръчната изработка на незнайния майстор, а сетне го постави на коня си.

— Стой мирен, приятелче… — промърмори той — Знам, че мразиш това, колкото и аз, ама шефа ни иска и двамата на път…

Той придърпа плътно подпръга около корема на коня, после сви колана с още една дупка. Веднъж вече бе падал на забавен кадър от коня си под грубите освирквания на другарите си, и не смяташе да повтаря тази грешка.

Докато се взираше в Кадилак, Малоун изпитваше подобни опасения.

Мютите представляваха проблем, без който спокойно можеше да мине. Въпреки че преговаряше с мютите и съблюдаваше основните правила на мирното съвместно съжителство, той не споделяше снизхождението на Гриф. Малоун не харесваше мютите. Точка по въпроса. Но пък Малоун не беше ренегат, бягащ от Федерацията. Някои от мъжете, които ръководеше, бяха истински дезертьори — достатъчно смели да потърсят независимо съществуване на повърхността, но също и предателски боклуци. Малоун нямаше нищо против. Точно това го бяха изпратили да управлява: отряд по боклука. Малоун и основната част от ренегатската му банда бяха мексиканци — агенти на тайната организация, контролирана от командир-генерал Карлстром.