Читать «Носител на смъртта» онлайн - страница 35

— Още пет-десет минути и ще е на крака.

— Чудесно. Оседлайте конете. Да използваме максимално луната.

— Ако нямаш нищо против, бих предпочел да вървя пеша, а коня да носи само екипировката ми.

— Хич не ми пука какво предпочиташ — сопна се Малоун. — Качваш се на скапания кон и се научаваш да яздиш като всички останали! Уилко!

Гриф отстъпи извън обсега на юмруците и ритниците на Малоун, после се втурна към редицата вързани коне, които бяха наследили от странното трио пътуващи мюти.

Тези тримата, дошли от изток, не се държаха като типичните видиотени бучкоглави. Всъщност, ако се съди по това колко време Малоун разговаря с тях преди въздушната атака, явно бяха нещо супер специално.

Любопитството на Гриф се изчерпваше с това. Малоун беше кораво копеле и, ако по някаква причина беше решил да се сприятелява с група мюти, то това си беше лично негова работа. Човекът знаеше какво прави и всеки, който си вреше носа, където не му е работа, получаваше набързо урок, който никога нямаше да забрави. Всеки ренегат, достатъчно глупав да забрави първия урок, не оцеляваше след втория.

Както повечето ренегати, Гриф не долюбваше мютите, но се бе научил да живее с тях. И ако не ги убиваш, те оставяха на мира. Племената предпочитаха да стоиш настрана от териториите им, но ако пресечеш границите им и се натъкнеш на хайка воини, обикновено можеше да ги купиш с няколко дрънкулки за украса. А пък ако им дадеш няколко стрели за арбалет — защото понякога на лов не уцелваха — наистина ще ги ощастливиш.

Стрелите, както и арбалетите, които ги изстрелваха, бяха високоценени стоки, изработвани от едни типове на изток. Мютите дори продаваха собствените си хора, за да доберат до тях, така че шепа безплатни стрели си беше голяма работа. Смееха се и подскачаха наоколо, ликуваха и крещяха. Но сред цялата врява и ломотене, използваха истински свързани думи, в които имаше смисъл.

Това беше най-голямата изненада за него през първата му мисия като инженер по поддръжката в работния лагер в Канзас. А откакто стана ренегат, от момента в който бе задължен да се отнася към мютите като с равни, а не като враждебно настроени роби, Гриф непрекъснато се изумяваше колко нормални са всъщност. Е, имаха черепи на бучки и разноцветна кожа, но си приличаха с трекерите по толкова много неща. Гриф не можеше да разбере как може да се държат по този начин, а да не са човешки същества. Беше си истинска мистерия.

Триото, което яздеше от изток начело на цяло стадо коне, беше добър пример. Те говореха нормален бейсик, а умовете им бяха остри като бръснач. И ако махнеш настрана тъмно и светлокафявите петна по кожата им и ги поставиш редом до три от нашите момчета, ще ти е трудно да познаеш кой кой е.

Когато Гриф се замисли за времето, прекарано в гледане на обучителни филми за грозните като смъртта мюти — кръвожадни диви животни, които следва да бъдат безмилостно унищожавани — не можеше да не се зачуди защо Първото семейство не бе разказало цялата история на трекерите: например, че шепа ренегати могат да живеят рамо до рамо с мютите и да не се окажат с глави, забучени на кол.