Читать «Нора Джемисин Луната, която убива 2 Засенчено слънце» онлайн - страница 37

75

Приказливият войник изпръхтя презрително:

- Гледай го тоя, виж го само как трепери! - Поклати глава и потупа другаря си по рамото. - Хайде. Смяната ни почти свърши. Поне успяхме да убием малко време.

Мина покрай Ванахомен, като нарочно блъсна рамо в неговото. Носеше бронзов еполет, а рамото на Ванахомен бе голо, така че болката го прониза като в някакъв кошмар. Но не тя смути младия мъж толкова, колкото вторият войник, който го блъсна в гърдите, за да мине. Ванахомен залитна назад, но успя да запази равновесие.

Войниците си тръгнаха, смеейки се. Девойката с червена препаска въздъхна от облекчение и приклекна край падналия търговец. Струпаха се и други, толкова загрижени, така изпълнени от желание да помогнат сега, след като опасността бе отминала. Ванахомен се намръщи, навярно със същото презрение, което бяха изпитали и войниците, но то бе примесено със срам заради слабостта на неговия народ.

Само че нямаше право да се сърди на хората, напомни си той. Нито бяха въоръжени, нито - обучени за бой. Цял живот бяха прекарали в служба на мира и покоя, а преди кисуатската окупация повечето дори не бяха ставали свидетели на каквото и да било насилие. Дълг на армията, на Хетава и на стражата бе да ги закрилят - а също и на гуджаарейския Принц. Не бе тяхна вината, че са безпомощни сега.

Тази мисъл само засили горчивината в душата му. Ванахомен понечи да си тръгне.

- Почакай.

Той се извърна навъсен. Момичето в червено. То заобиколи търговеца, за да дойде до него. От по-близо Ванахомен забеляза, че въпреки мъжките дрехи тя е красива по неуловимия начин на низшите касти - дребна, но със здраво телосложение, с широко лице, високи скули и тен като зряла круша.

- Ти искаше да ми помогнеш - каза момичето. - Това май не е много миролюбиво, но… въпреки това ти благодаря. - Склони глава над една ръка, другата бе вече почервеняла от кръвта на

76

зарзаватчията. - Ако изчакаш малко, мога да оправя рамото ти. Този човек тук има по-голяма нужда от помощта ми, но няма да се забавя.

Ванахомен я загледа. Не можа веднага да свърже нейната деловитост с очевидната и женственост.

- Ти наистина ли си Лечител?

Момичето примигна и сведе поглед.

- Чирак-Лечител. Казвам се Ханани.

Това вече бе прекалено. Кисуатците бяха успели да наложат насилническите си похвати в неговата страна, а ето че започваха и да заразяват жените в Гуджааре с налудничави идеи за справедливото им място в обществото. Наистина бяха настанали страшни времена, щом дори Хетава бе принуден да прави компромиси с древните си традиции.

„Но ако времената в Гуджааре са станали наистина страшни, кой е отговорен за това?“ Този въпрос прободе сърцето на Ванахомен.

Той се намръщи и заговори по-остро, отколкото трябваше, защото чувството за вина и гневът бяха коварни съюзници.

- Ти си глупачка - каза. Жената потръпна от студенината в гласа му. Думите му явно я нараниха, но това въобще не го интересуваше. - Ако си наистина от Хетава, бягай натам и не си показвай носа повече навън. Слугите на Хананджа трябва да бъдат по-силни, отколкото си ти.