Читать «Нито дума» онлайн - страница 153

— Аиии?

Гласът му се понесе към нея. Дълбок и глух, сякаш излизаше от корема му.

— Аиии…

Той примигваше като слепец на светлината от прожекторите. Вдигна едната си ръка, сякаш искаше да провери какво има пред него. Другата му ръка висеше под странен ъгъл отстрани.

— Аиии… — извика той отново.

Агата протегна треперещите си ръце напред.

— Аиии…

— Нейтън? — извика тя диво. — Нейтън, тук съм!

— Аиии…

— Тук съм, Нейтън! О, Господи!

И пристъпи замаяно напред.

Внезапно около нея се чуха викове. Ченгетата крещяха, а над всички се извисяваше дрезгавият бас на Д’Анунцио.

— Свалете оръжията! Свалете оръжията! За бога, тя е при него! Не стреляйте! Детето е с него!

После детективът грабна рупора от ръцете на Калвин и гласът му огласи уличката.

— Не стреляйте! Хлапето е с него! Свалете оръжията!

Ококорените очи на Аги погледнаха надолу и видяха малката фигурка до Нейтън. Детето стискаше окървавения му панталон и притискаше буза към крака му.

— Джеси? — прошепна Агата. — Джеси? — повтори тя и залитна напред. — Джеси?

Момиченцето примигна, отвори уста и се наведе напред.

— Мамо?

Агата се втурна между колите и полицаите.

— Джеси! — изкрещя тя.

Стиснала панталона на баща си с едната си ръка, дъщеря й се протегна към нея с другата.

— Мамо!

Агата се хвърли към нея.

Какво си спомняше Конрад

По-късно разпитваха Конрад за края на събитията. Д’Анунцио, седнал до болничното му легло с бележник в тлъстата си ръка, го попита няколко пъти:

— Как се случи? Какво точно направихте?

Същите въпроси му зададоха и детективите от прокуратурата, адвокатите и лекарите, които отначало искаха да преценят степента на нараняванията му, а после — просто да задоволят любопитството си. Дори Франк Сейпърстайн, негов стар приятел, лекарят, който го сглоби и върна към живота, го караше да си припомни онези последни моменти. Конрад се опита, но спомените се бяха изпарили. Болката и шокът ги бяха изтрили. Мозъкът му ги бе избутал някъде надълбоко.

— Това, което искам да знам, е — каза Сейпърстайн по-късно, — откъде в онзи момент намери сили да забучиш дръжката на метлата в бъбрека на гиганта?

— А това, което аз искам да знам, е — отвърна Конрад, като едва говореше с превързаната си челюст, — как успях да си спомня къде е бъбрекът.

Сейпърстайн се засмя.

— Е, когато човек завърши медицина…

Конрад кимна, като се мъчеше да не се усмихва. Нямаше какво повече да каже по въпроса. Беше забравил всичко.

Не всичко. Не абсолютно всичко. Имаше един момент, който помнеше и винаги щеше да помни.

Накрая, в стаята с Максуел, той вече не можеше да мисли. Просто не бе способен на това. Лежеше в безсъзнание на пода, където го бе хвърлило чудовището, и усещаше, че дъщеря му умира. Това бе нещо като антибременност — чувстваше, че нещо в корема му, нещо, което обичаше, бива убивано бавно и жестоко. И знаеше, че трябва да спре това. Болката бе завладяла цялото му тяло, но той се надигна отново.

Докосна дръжката от метлата случайно, докато се опитваше да стане, и я стисна здраво. Подпря се на здравата си ръка и се вдигна на скованите си крака. Стори му се, че отново ще падне, но мисълта за смъртта на дъщеря му го вдигна на крака. Стана, въпреки че физическата сила го бе напуснала.