Читать «Нито дума» онлайн - страница 151

Беше късно — след десет — когато стигна до входа и легна да спи. Възнамеряваше да прекара тук цялата нощ. И определено не желаеше да го безпокоят.

Но писъкът на Джесика го събуди. Той седна и се вслуша. Дали не беше сънувал? Сигурно. Но…

Но зловещият писък остана с него. Струваше му се, че пълзи под кожата му и го измъчва. Той се вслуша внимателно: свистене от гуми на коли, тропане на подземните тръби…

И тогава, някъде отдалеч, се чу друг вой. По-силен. Воят заглуши градските шумове и се приближи към него.

„Сирени — помисли си просякът. — Ченгета. Мамка му.“

Облегна се на стената и бавно се надигна.

Ченгета. Шибани ченгета!

Първите червени светлини проблеснаха иззад ъгъла. Сирените завиха още по-силно и се спуснаха към него. Появиха се още коли, цяла армия от блестящи светлини.

— Ох — изстена скитникът.

После закуцука към реката колкото се може по-бързо и размаха ръка към патрулните коли зад себе си.

— Пфу — промърмори той отвратено. — Какво, по дяволите, ми влиза в работата? Какво, мамка му?

Отново Максуел

Колата на Д’Анунцио изхвърча иззад последния ъгъл и се втурна в нощта, осветена от въртящите се лампи на патрулните коли.

Аги седеше сковано, обзета от ужасни предчувствия. Светлините проблясваха пред очите й като червени облаци. Сирените пулсираха в слепоочията й като учестения пулс, който усещаше в гърлото си.

Понтиакът закова до бордюра. Аги отвори очи. Цялата уличка бе задръстена от полицейски коли, от които изскачаха мъже — полицаи в униформа и детективи с костюми и вратовръзки. Всички държаха пистолети и бяха приковали очи в единствената къща.

Аги също вдигна глава. Къщата беше от кафяв камък и стоеше самотно до празен парцел. Черните й прозорци изглеждаха зловещи. Изроненият камък, очуканата врата и аурата на разложение й придаваха вид на човешки череп.

Аги изохка ужасено.

— Чакайте тук — каза Д’Анунцио, отвори вратата на понтиака и излезе с пухтене.

Но Аги изчака само секунда, колкото да погледне към задната седалка. Елизабет седеше там замаяна и наблюдаваше замечтано червените светлини. Когато Аги се обърна към нея, тя примигна и я погледна. После й се усмихна мило.

Аги също се опита да й се усмихне, после отвори вратата и излезе навън.

Трепереше. Краката й бяха омекнали. Искаше й се всичко това да е сън. Копнееше да си е у дома със семейството, със съпруга и детето си и това да не се случва. Тя се облегна на колата на Д’Анунцио и се огледа.

Червените светлини на колите я заслепяваха. Тя вдигна ръка към очите си и изпод нея видя сенките на мъже. Полицаите бяха навсякъде. Тичаха напред, скриваха се зад колите и насочваха пистолетите към къщата.

Аги не можеше да се скрие. Стоеше до колата на Д’Анунцио и гледаше зловещата къща.

„О, Джеси… бебето ми…“

Огромното тяло на Д’Анунцио мина покрай нея и застана до патрулната кола отпред.

— Това ли е? — попита той.

Аги видя уплашеното лице на Макилвейн — той кимаше енергично на Д’Анунцио.