Читать «Нито дума» онлайн - страница 155

Конрад се залюля на площадката и бавно кимна.

„… жена ми… бебето ми… жена ми…“

Тогава всичко свърши. Разбра, че може да си почине.

И се отпусна в тъмнината… но не падна. Тялото му не се удари в земята. Някакви хора го хванаха и закрещяха в ухото му.

— Няма страшно. Дръж се, приятел. Ще се оправиш.

… мъж… дебел, вонящ мъж…

Дрезгавият бас на дебелия мъж избумтя в ухото му.

— Ще се оправиш, приятел. Всичко ще е наред. Дръж се.

Това беше моментът, който Конрад си спомняше. Тъкмо когато започваше да потъва в мрака около себе си, настъпи кристално ясен момент, в който разбра…

Видя всичко: полицаите, които тичаха към него, светлините, мъртвеца на стълбите, жена си, прегърнала Джеси на тротоара. И си помисли: „Ще живея“.

С напълно ясно съзнание си каза: „Ще доживея да видя внуците си“.

Краят

— Татко ще се оправи ли?

— Надявам се — отговори мама. Плачеше. — Мисля, че ще се оправи, сладурче.

Бяха завели татко в болницата с линейка. Джеси също трябваше да отиде там, но щеше да е с мама. Агата я държеше за ръка, докато вървяха по улицата. На отсрещната страна на улицата чакаше стара тъмносиня кола, която щеше да ги откара до болницата.

Джесика се чувстваше странно замаяна. Коремът я болеше, а краката й бяха студени и изтръпнали. Искаше й се да не ходи в болницата. Искаше да се прибере у дома и да си легне.

— Доктор Сейпърстайн в болницата ли ще е? — попита тя.

— Да — отговори майка й и изтри очите си.

— Той никога не дава близалки.

Въпреки сълзите си мама се засмя.

— По-късно ще ти купя близалка, миличка. Обещавам.

Докато вървяха, Джесика видя как един полицай отива до тъмносинята кола. Отвори вратата и една жена излезе навън. Беше много красива. Приличаше на принцеса. Но косата й беше мръсна. Принцесата носеше една от роклите на майка й — онази старата, на цветята. Не й прилягаше много добре — жената бе прекалено висока и слаба.

Полицаят държеше жената за ръка. Поведе я към една от патрулните коли. Помогна й да се настани на задната седалка и затвори вратата. После полицаят седна зад волана.

Жената се обърна и погледна през прозореца. Гледаше право в майката на Джесика. После вдигна ръка и я притисна до стъклото.

Агата спря, също вдигна ръка и махна в отговор. После, точно преди колата да потегли, принцесата погледна Джесика. Погледът й беше тъжен, но нежен. С такъв поглед Джесика понякога гледаше къщичката за кукли на Габи или котето на Лорън — неща, които желаеше силно, но не можеше да има.

После полицейската кола потегли, зави зад ъгъла и красивата жена изчезна.

— Коя беше тази жена, мамо? — попита Джесика.

Мама поклати глава.

— Една от пациентките на татко.

Джесика беше наясно с пациентите на татко.

— Тя тъжна ли е?

— Да, тъжна е.

— Но татко ще й помогне?

— Не знам. Но, разбира се, ще опита.

Джесика се замисли. Пак тръгнаха към колата.

— Татко се пребори с лошия — каза тя най-после.

— Знам — отговори майка й.