Читать «Нито дума» онлайн - страница 152

— Да, да, да. Но той е луд, казвам ти. Може вече да я е очистил. Никой не може да го спре, казвам ти…

Аги видя как специален агент Калвин изтича до Д’Анунцио с рупор в ръката.

— Ще го извикаме — каза той рязко.

Д’Анунцио се завъртя към него и кимна.

— Добре — съгласи се той. — Опитай.

После се обърна към Макилвейн и попита:

— Как се казва тоя тип?

— Максуел. Максуел Дювал — отговори Макилвейн.

Д’Анунцио погледна Калвин и му кимна.

Агентът огледа нервно колите и къщата, после вдигна рупора към устата си.

Но преди да успее да извика, вратата на къщата се отвори.

Никой не помръдна. Ченгетата стояха замръзнали по местата си, насочили пистолетите си напред. Очите им не мигваха, приковани във вратата. Тя се отвори по-широко.

Аги застина и се вторачи в нея. Устните й мърдаха безмълвно.

„Света Богородице, Света Богородице, смили се над нас…“

Думите й се струваха изненадващо ясни, въпреки лудото биене на сърцето й и безумния страх.

Тежката дървена врата се отвори съвсем. И през нея излезе някакво чудовище.

Беше огромен мъж. Примигваше тъпо, а ръцете му висяха тежко отстрани. Пристъпи напред на масивните си като колони крака.

Вратата зад него се затвори. Той остана на мястото си и се вторачи в хората на улицата. Дребното му глупаво лице се изкриви, сякаш гигантът не можеше да разбере какви са всички тези хора и защо са дошли тук. После той отново пристъпи напред.

— Стой! — изкрещя някой.

Чу се и още един вик:

— Не мърдай!

Полицаите се надигнаха, опрели оръжията си на покривите на колите.

— Вдигни ръце над главата!

— Вдигни ръце веднага!

Гласът на Макилвейн завика нервно от колата пред Аги.

— Виждате ли? Направил го е! Никой не може да го спре. Той е луд, кълна се. Аз…

Аги гледаше мъжа пред къщата. До този момент мислеше, че все пак й е останала никаква надежда, но сега изведнъж целият й свят се срина. Застанала зад полицаите, загледана в огромното чудовище, тя усети как тялото й се разкъсва от безмълвен вик, сякаш от сега нататък за нея нямаше да съществува друго, освен черна мъка.

Аги не издаде звук. Притисна корема си с ръка и се вторачи в гиганта.

Той гледаше към светлините, полицаите и насочените към него оръжия. Кимаше и се усмихваше.

После се залюля на мястото си и падна напред като посечено дърво.

Няколко секунди никой не помръдна. Не разбираха какво виждат. Аги също не разбираше. Продължаваше да гледа стъпалата и да клати глава.

Преди секунда мъжът стоеше там. Огромно, мощно същество, което оглеждаше безразлично полицаите и оръжията. А сега, миг по-късно, лежеше на стъпалата, отпуснал ръце настрани, а гърбът на ризата му бе прогизнал от гъста, тъмна кръв.

Аги го наблюдаваше объркано. Полицаите го гледаха, без да помръднат.

После вратата на къщата започна да се отваря пак. Бавно и малко по малко. Полицаите се напрегнаха и отново вдигнаха пистолетите си. Вратата се отвори по-широко. Аги прикова очи в нея.

Вратата се отвори докрай и в нощта излезе окървавен дребен мъж.

Отначало Аги не го позна. Долната част на лицето му представляваше кървава пихтия. Устата му приличаше на черна дупка, носът му бе смазан. Очите му гледаха замаяно през кървавата маска. Ризата и панталонът му бяха почервенели от кръв.