Читать «Ние, децата от Шумотевица» онлайн - страница 93

— Леля Лиза ще помисли, че сме сменили Шещин с едно негърче — казах, след като се насмях.

Не знаехме как се маха боя за обуща, та решихме да питаме Брита. Тъй като беше вече изцапана, Ана щеше да остане и да държи Шещин до огнището, докато аз изтичам до тях.

Когато разказах на Брита какви ги е свършила Шещин, тя каза:

— Бдого добри детегледачки, дяба що!

После си избърса носа, обърна се към стената и каза, че е болна и не знае как се маха боя за обуща.

В това време Уле си дойде от обора и направо побесня, като видя Шещин.

— Да не сте си загубили ума?! — кресна. — Как може да я боядисате черна?!

Опитахме се да му обясним, че вината не е наша. Но Уле беше много сърдит и каза, че трябвало да се забрани със закон такива като нас да стават детегледачки, и отсега нататък да сме си намерели друго дете, на което да се учим.

Но после тримата си помагахме да стоплим вода в един котел и да го изнесем навън в тревата. След това заведохме там Шещин. И докато вървеше по пода, след нея оставаха малки сладки черни отпечатъци от стъпалата й. Набутахме я в котела и взехме да я търкаме от горе до долу. Косата й също измихме, но й влезе малко сапун в очите. И тогава така се разпищя, че огласи цяло село Шумотевица и Ласе и Бусе дотърчаха да питат какво има и дали не колим прасета.

— Не — каза Уле, — няма нищо, освен че тези две чудесни детегледачки се учат.

Не успяхме да измием цялата боя за обуща. След като трихме достатъчно и избърсахме Шещин, телцето й имаше особен сивкав цвят. Но въпреки това беше много весела. Тичаше съвсем голичка по моравата, крещеше „хей, хей“ и се смееше, а всичките оризови зрънца в устата й се виждаха. Уле каза:

— Колко е миличко това детенце!

Бяхме сигурни, че сивият цвят постепенно ще се изтрие, за да се покаже пак розовото дете, което се намираше отдолу. Къде Коледа — може би, смяташе Ласе.

След това Уле сложи Шещин да спи. И тя дори не гъкна, а само пъхна палец в устата си и в същия миг заспа.

— Така се гледат деца — каза Уле и отиде да нахрани прасетата.

Ана и аз седнахме на кухненските стълби да си починем.

— Горката леля Лиза, дето я кара така всеки ден — рекох.

— Знаеш ли какво мисля? — попита Ана. — Мисля, че това във вестника е открай докрай лъжа. Защото е все едно как говориш на малките деца. Можеш да им говориш кротко и приветливо или да им крещиш, но те въпреки това ще правят каквото си искат.

После дълго мълчахме.

— Ана, ще станеш ли детегледачка, когато пораснеш? — попитах най-сетне.

— Може би — отговори Ана. Но след това се замисли, втренчи поглед над покрива на обора и накрая каза:

— Но всъщност май не знам…

На лов за раци

Дълбоко в гората има едно езеро, което се казва Нокен. В Нокен човек не може да се къпе, защото има много тиня на дъното. Обаче може да лови раци. Леле, колко раци има там! Ласе казва, че няма друго езеро в цяла Швеция, което да е така тъпкано с раци като Нокен.

Понякога Ана ми казва:

— Ха-ха, Северняшкото езеро е само мое! А ти, горкичката, си нямаш езеро!