Читать «Ние, децата от Шумотевица» онлайн - страница 91

— Не сме я оставили — отговори Ана. — Ако искаш да знаеш, тя не ни е питала!

Замъкнахме Шещин вътре и й обухме сухи гащички, но тя през цялото време се гърчеше и крещеше.

— Сега… бъди… добра… и… ми… ру… вай! — рече Ана. Каза го почти кротко и приветливо, но не съвсем.

Бяхме облекли на Шещин най-хубавата й рокличка, защото Уле не успя да намери друга. Тя беше много сладка — бяла, с мънички плисета и набори.

— Сега трябва да си пазиш рокличката — казах на Шещин, макар че тя още не разбира какво й се говори. И това си пролича! Че не разбира какво й се говори, искам да кажа.

— Хей, хей — викна тя, втурна се право към печката и си лепна голямо петно от сажди върху рокличката. Изчеткахме го колкото можахме, но то не се махна съвсем. Обаче Шещин се смееше много доволно, докато я четкахме. Сигурно мислеше, че това е някаква игра.

— Часът е дванайсет — каза Ана по едно време. — Сега трябва да нахраним Шещин.

Побързахме да стоплим спанака, който стоеше в една тенджерка на печката. Сетне взех Шещин в скута си и Ана почна да я храни. Тя ядеше добре и зяпаше чудесно, и Ана каза:

— Всъщност това хлапенце е много добричко.

Тогава Шещин каза „хей, хей“ и блъсна лъжицата, а спанакът отхвърча в очите ми.

Ана така се разсмя, че щеше да изтърве цялата чиния. Малко й се разсърдих тогава. Шещин също се смееше, но сигурно не разбираше на какво се смее Ана. Защото мисля, че Шещин смята за съвсем естествено хората да си мажат спанак по очите.

По едно време не искаше да яде повече. Стисна си устата и току блъскаше лъжицата, така че повече от половината спанак отиде по рокличката. Дадохме й да пие плодов нектар от чашка и половината нектар също отиде по рокличката. След това тази рокличка не беше вече бяла, а зелена и червена, и само на няколко мънички места бяла, там където Шещин не бе успяла да я намаца със спанак или плодов нектар.

— На едно нещо се радвам — каза Ана, — и то е, че това хлапе сега трябва да си изкара следобедния сън.

— Да, и аз много се радвам — съгласих се аз.

После се борихме пак с Шещин да й свалим всичките дрешки и да й нахлузим пижамката, и когато най-сетне свършихме, бяхме направо капнали от умора.

— Ако някой има нужда от следобеден сън, това сме ние — казах на Ана.

Сложихме Шещин в леглото й в стаичката до кухнята, излязохме и затворихме вратата. Но тогава тя се разпищя колкото й глас държи. Правехме се, че не я чуваме, обаче тя ревеше все по-силно и по-силно, докато Ана накрая надникна в стаичката и каза:

— Млъкни, детище такова!

То се знае, че на малки деца трябва да се говори кротко и приветливо, но понякога сякаш е невъзможно. Макар че онова, дето го пишеше във вестника, че децата се озлобяват, когато им крещят, сигурно е вярно. Така стана поне с Шещин. Тя се разрева още по-страшно от преди. Тогава влязохме и двете при нея. А тя веднага се развесели, изправи се в леглото и взе да подскача и да вика „хей, хей“. Това продължи, докато стояхме при нея. Протегна ръчичката си между пръчките на решетката, погали ме и опря бузката си в моята.