Читать «Ние, децата от Шумотевица» онлайн - страница 94

Тогава й отговарям:

— Как да си нямам езеро? Да не би Нокен да не е езеро?

— Ха-ха, във всеки случай не е само твое езеро, защото то е общо на всички от село Шумотевица — вика Ана. — Така че е толкова твое, колкото и мое. Ха-ха, всъщност аз си имам две езера!

Тогава й се разсърдвам и този ден не играя повече с нея. Обаче на другия ден се съгласяваме, че няма значение чии са езерата. Защото и без това всички се къпем в Северняшкото езеро и всички ловим раци в Нокен. На никого освен на нас от село Шумотевица не е позволено да лови раци там и това според мен е чудесно.

Ловът на раци не бива да почне по-рано от месец август. Денят, когато почва, е почти толкова весел като Бъдни вечер. Защото тогава всички деца от село Шумотевица — без Шещин, разбира се — отиваме с татко и чичо Нилс, и чичо Ерик на Нокен. Вечерта пускаме капаните във водата, после си строим колиби в гората, нощуваме там и ставаме рано-рано на другата сутрин да изтеглим капаните. Това е най-веселото от всичко — че прекарваме нощта в гората. Защото Нокен лежи толкова далеч от село Шумотевица, и пътят дотам е тъй труден, че няма смисъл да се прибираме и да спим само два-три часа, казва татко. Какъв късмет, че Нокен е така дълбоко в гората! Иначе мама сигурно би искала да се връщаме вкъщи и да спим в леглата си.

— Много ме е страх децата да не се простудят — казва тя всяка година.

— Празни приказки! — й отговаря татко. Каза го и тази година. И след като го каза, тръгнахме.

За да стигнем до Нокен, трябва да вървим повече от пет километра през гората, а пътеката е тясна и криволичи. Носехме страшно много неща — капаните за раци, одеяла и раници, пълни с какво ли не. Но няма никакъв смисъл да хленчим, ако се уморим, защото тогава татко казва, че който хленчи, няма да ходи на лов за раци и да нощува в гората.

Щом стигнахме до езерото, отидохме да видим дали е останало нещо от колибите, които си бяхме направили миналата година. Но имаше само изсъхнали хвойнови храсти и разни боклуци, които веднага разчистихме. Брита, Ана и аз си правим колибата под един голям бор. Клоните му висят чак до земята. Татко и чичо Ерик ни отсичат хвойнови храсти, които нареждаме така около бора, че да остане само тесен отвор, през който влизаме и излизаме пълзешком. После постиламе на земята дебел слой борови клони, върху които ще спим.

Когато свършихме нашата колиба, отидохме да видим тази на момчетата. Те винаги си я правят в една пролука между две скали, върху която нареждат първо по-дебели клони и върху тях борови гранки, та става като покрив. Разбира се, и те застилат земята с борови клони.

— Бихме се радвали, ако поне в тази колиба момичетата ни оставят на мира! — изтърси Ласе, когато отидохме.

Тогава Бусе и Уле също казаха, че биха се радвали, ако момичетата ги оставят на мира.

— Както обичате! — рече Брита. — За щастие си имаме много по-хубава колиба от тази жалка мизерия.

На това Ласе, Бусе и Уле се изсмяха и казаха, че ни окайват, защото изобщо нямаме представа как се строят колиби. Преди да измислим някакъв хубав отговор, чичо Нилс ни извика да помагаме с капаните за раци. Капаните са направени от телени обръчи и мрежа и всяка година трябва да се поизкърпват. Тук-таме винаги има по някоя голяма дупка и не бива да се оставят така, защото иначе раците ще избягат.