Читать «Нещо приключва, нещо започва» онлайн - страница 31

— Не-е-е — изрече провлачено Дебе. — Не искам, светлокоске. Не иска-а-а-ам!

Иза стана, погали я по главата и по гърба. Всички линии на екрана се понесоха нагоре, а писецът се замята диво. Иза не виждаше това.

— Горкото коте — каза тя, галейки копринената козина на Дебе. — Горкото коте. Ако знаеше колко ми е мъчно. Но ти ще послужиш на науката, котенце. Ще послужиш на познанието.

Зад раменете на Иза курсорът на компютъра се насочи надясно, изписвайки с мънички, ъглести букви „Incorrect statement“, и угасна. Напълно.

Писецът се спря върху хартиената ролка. Светещата мишка върху кръглия, разделен на квадрати екран, изписка за последен път и застина.

Иза, усетила внезапна слабост, от която й притъмня пред очите, се отпусна тежко върху бялото трикрако столче.

Музика, помисли си тя, откъде е тази…

Дебе мъркаше развълнувано, свободно и с лекота, плавно и естествено нагаждайки се към хармонията на прииждащите от всички посоки тонове. Тя откриваше в тях себе си, своето място, своето предназначение. Чувстваше, че без нея тази музика е непълна, осакатена. Гласовете, съпровождащи акордите, потвърждаваха това. Това си ти, казваха те, това си ти. Повярвай в себе си. Това си именно ти. Повярвай.

Дебе вярваше.

Ние, казваха гласовете, това си ти. Слушай ни. Слушай музиката ни. Чуваш ли?

Дебе слушаше.

Чакаме те, говореха гласовете. Ще ти покажем пътя към нас. А когато вече бъдеш с нас, всички заедно ще отидем в Бремен. При другите Музиканти. Но първо трябва да им дадеш шанс. Само ти можеш да направиш това. Можеш да им дадеш шанс. Послушай. Ще ти кажем какво да направиш, за да ги задържиш. Слушай.

Дебе слушаше.

Ще го направиш ли?

Да, каза Дебе. Ще го направя.

Музиката отговори с каскада от звуци.

Иза беше впила безжизнен поглед в мушкатото.

Погледни ме, светлокоске, каза Дебе. Черната буква „М“ на челото на котката, свидетелство, че е избраница, знакът на Паяка Преследвач, проблесна и засия с металически блясък.

Погледни ме в очите.

Нейман

— Двама — каза медицинската сестра. — Двама са. Седят в кабинета на главния лекар. Рецка им направи кафе. Но те казаха, че бързат.

— Какво може да иска от мен полицията? — Иза загаси недопушената цигара в нестабилната тенекиена чинийка на пепелника в коридора. — Не казаха ли нещо?

— Нищо не казаха. — Медицинската сестра смръщи пухкавото си лице. — Нали ги знаете, госпожо доктор. Те никога нищо не казват.

— Откъде да знам?

— Идете, госпожо. Казаха, че е спешно.

— Отивам.

Наистина бяха двама. Красив блондин, мъжага с дочена куртка и брюнет с тъмен пуловер.

При вида на влизащата Иза и двамата станаха. Тя се изненада — жестът беше необичаен дори за обикновени хора, а за милиционери беше абсолютно немислим. Полицаи — поправи се тя наум и същевременно се засрами — засрами се от стереотипа, на който неволно се беше поддала.

— Госпожа доктор Пшеменцка — констатира факта блондинът.

— Да.

— Изабела Пшеменцка?

— Да. Седнете, моля. Слушам ви.

— А, не — усмихна се блондинът. — Аз ви слушам.

— Нещо не ви разбирам, господин…

— Комисар. Това е равно на старото „поручик“.

— Имах предвид фамилията ви, не чина.