Читать «Нещо приключва, нещо започва» онлайн - страница 29
Анджей Сапковски
В такива нощи котките ги беше страх. Котките чувстваха как потрепва Завесата. Тогава те се притискаха към земята, впиваха нокти в нея, безгласно отваряха мустакатите си муцунки. Чакаха.
И се разнасяше музика. Музика, заглушаваща безпокойството, успокояваща страха, носеща блаженство, вещаеща безопасност.
Защото, освен котките, в Доловете живееха и Музикантите.
Веехал
Денят започна както и всички останали дни. Прохладният изгрев се разгоря и се разгърна в топло есенно утро, слънцето заблестя със струите на циганско лято в зенита си. Проясни се, а надвечер се замъгли и денят започна да гасне.
Случи се напълно неочаквано, внезапно, без предупреждение. Веехал разкъса въздуха, прелетя като вихър над бурените, размножи се като ехо, отразено от каменните стени на блоковете. Чудовищен страх накара пъстрата козина да настръхне, ушите да се свият, муцунките да се озъбят.
Веехал!
Мъчение и смърт!
Убийство!
Веехал!
Завесата! Завесата се пропуква!
И музика.
Успокоение.
Сирените на колите нахлуха в градините едва след това. Едва след това започнаха да сноват обезумелите хора с бели и сини дрехи. Котките гледаха всичко това от укритията си, спокойни и равнодушни. Това вече не ги засягаше.
Хората бягаха, крещяха, ругаеха. Хората изнасяха от беседките смазаните, деформирани тела, през белите чаршафи се процеждаше кръв. Хората със сини дрехи не допускаха до телената мрежа останалите, онези, които притичваха откъм блоковете. Котките гледаха.
Един от хората със сини дрехи изскочи на открито. Повръщаше и се задушаваше. Някой закрещя, закрещя ужасено. Яростно се хлопнаха вратите на кола, после отново завиха сирени.
Котките тихо мъркаха. Котките слушаха музика. Останалото вече не ги засягаше.
Пъпчивия
Потопен в мрежа от тонове, съединяващи и слепващи разкъсаната Завеса във фина прежда от музика, Пъпчивия отстъпваше, пръскайки около себе си капчиците кръв, течащи от ноктите и зъбите му. Отстъпваше, изчезваше, уловен от лепливото свързващо вещество. За последен път, вече зад Завесата, дъхна към музикантите омраза, злоба и заплаха.
Завесата се срасна, изтривайки и последните следи от разкъсването.
Музикантите
Музикантите седяха в сянката на килната на една страна, почерняла от саждите, зарита в пръстта печка.
— Успяхме — каза Керстен. — Този път успяхме.
— Да — потвърди Итка. — Но следващия път… Не знам.
— Ще има следващ път — прошепна Пашибурдук. — Итка? Ще има ли следващ път?
— Със сигурност — отвърна Итка. — Не ги ли познаваш? Не знаеш ли за какво си мислят сега?
— Не — каза Пашибурдук. — Не знам.
— А аз знам — промърмори Керстен. — Знам добре, защото ги познавам. Мислят за отмъщение. Затова трябва да я намерим.
— Трябва — рече Итка. — Трябва да я намерим най-накрая. Само тя може да ги удържи. Тя е в контакт с тях. А когато вече бъде с нас, ще си тръгнем оттук. В Бремен. При другите. Както повелява Законът. Трябва да отидем в Бремен.
Синята стая
Синята стая живееше свой собствен живот. Дишаше миризмата на озон и нагрята пластмаса, метал, етер. Пулсираше с кръвта на електричеството, жужащо в изолираните кабели, в блестящите в масленозелен цвят превключватели, клавиши и щепсели. Мигаше със стъкленото излъчване на екраните и с множеството зли, червени очи на датчиците. Пъчеше се с величието на хрома и никела си, с авторитета на чернотата си, с достойнството на белотата си. Живееше.
