Читать «Нещо приключва, нещо започва» онлайн - страница 30

Респектираше. Властваше.

Дебе се размърда в прегръдките на ремъците, придържащи я върху покритата с чаршаф и мушама маса. Не усещаше болка — иглите, забити в черепа й, и зъбестите пластини, пристегнати към ушите й, вече не й причиняваха болка, само й тежеше короната от проводници. Всичко това я загрозяваше и я караше да изпитва срамно стеснение, но вече не й причиняваше страдание. Дебе гледаше вяло в мушкатото, сложено на перваза. Мушкатото беше единственото нещо в тази стая, което живееше свой, независим живот.

Ако не се смята Иза.

Иза, наведена над масата, пишеше бързо, покривайки листовете на тетрадката със ситен почерк, като от време на време почукваше с пръсти по клавиатурата на компютъра. Дебе се заслуша в пулсирането на Стаята.

— Е, малката — каза Иза, обръщайки се. — Да започваме. Спокойно.

Щракна превключвателят, забучаха моторите, потрепнаха огромните бобини, стрелнаха се кървавочервени светлинки. През кръглите, разделени на квадратчета прозорчета на екраните се понесоха в подскоци светещи мишки. Писците потрепнаха, разгънаха се като тънки паякови крачета и се плъзнаха върху хартиените ролки в нагънати линии. Дебе.

Иза гризеше химикалката, вглеждаше се в редиците цифри, плашещо равномерно изскачащи на екрана на монитора, в графиките, в правоъгълните диаграми. Мърмореше под нос, пишеше продължително в тетрадката. Пушеше. Преглеждаше разпечатките. Най-накрая изщрака превключвател.

виждаше мушкатото. Усещаше сухота в носа си, изстиваща горещина, спускаща се от челото към очите. Изтръпване, изтръпване по цялото тяло.

Иза разглеждаше разпечатките. Някои смачкваше и изхвърляше в препълнената кошница, други, отбелязани с бързи дълги драсвания на химикалката, подреждаше в подравнена купчина.

Стаята живееше.

— Още веднъж — каза Иза. — Още веднъж, малката.

Дебе.

Синият екран измагьосваше зигзаги и линии, трупаше равномерни пластове от цифри. Писецът, носейки се плавно и спокойно, чертаеше върху ролката хартия фантастичен хоризонт.

Това сме ние. Ти трябва

тя се изненада, когато чу този глас. Никога по-рано не го беше чувала — той беше по-гръмък от гласа на Стаята, по-гръмък от горещината, бушуваща в мозъка й. Иглите, от които се беше наежила главата й, завибрираха.

Музика! Музика! Музика!

Червената линия на екрана подскочи нагоре, писецът се дръпна и нарисува в треперещата линия три или четири щърбавини.

трябва с нас в Бремен.

— Какво е това, по дяволите? — прошепна Иза, вторачвайки се в екрана. Забравила за тлеещата в пепелника цигара, запали друга. Щракаше превключвателите един след друг, опитвайки се да овладее обезумелите екрани.

— Нищо не разбирам. Какво става, малката?

Най-накрая тя направи каквото трябваше. Изключи тока.