Читать «Нещо приключва, нещо започва» онлайн - страница 27

Доловете

Там, където градът на практика свършваше, зад колелото на трамвайната линия, зад скритите в строителен изкоп железопътни релси и зад пъстрите квадрати на градините, се ширеше неравно, хълмисто поле, отрупано с боклуци и разринато, озъбено с бетонни късове и стърчащо арматурно желязо, гъсто обрасло с магарешки тръни, пирей, полевица, глухарчета и лисича опашка.

Това беше ивица ничия земя, фронтова зона между каменната стена на жилищните блокове и далечната тъмнозелена гора, изглеждаща синкава през мъглата на смога.

Хората наричаха тази местност Доловете. Но това не беше истинското име на мястото.

Районът винаги е бил пустеещ, тук рядко проникваха дори вездесъщите деца, които, по примера на родителите си, предпочитаха да играят на места, скрити в безопасните и уютни железобетонни каньони. Само понякога тук посядаха пияници, атавистично привлечени от зеленината, но и те не навлизаха по-навътре от самия край на местността. Освен тях никой друг не идваше в Доловете.

Ако не се смятат котките.

Цялата околност беше пълна с котки, но Доловете бяха тяхното царство, неоспоримо владение и убежище. Местните кучета, редовно насъсквани срещу котките от своите стопани, се спираха на границата на пустошта и се връщаха, навирили опашка и скимтейки. Покорно приемаха жестоките побоища на господарите си заради своята страхливост — Доловете бяха по-страшни за тях от болката.